Когато още една година е зад теб, а вече си на средата, ти се иска по-скоро да се обърнеш към "Добър ден, тъга", вместо към "Фиеста". Тази, последната, някак не ти идва отвътре в момента, в който кръгът се затваря. Имаш усещането, че Франсоаз Саган танцува някакво абсурдно танго с Ърнест Хемингуей и никой от двамата не се съобразява с ритъма и стъпките на другия - всеки е запратил класиката по дяволите и има собствено мнение за танца.
Примесено се явява чувството за оркестър, който настройва инструментите си, преди да засвири истинската музика. Като че ли някой те е поканил не на концерт, а на предконцертната какафония, която бучи в главата ти и е на път да я взриви.
Сещаш се за събития, които никога няма да се повторят. Спомняш си за хора, които са преминали разделителната линия. Сигурно и ти си изкатерил половината връх, но знаеш, че тук обозрим Еверест няма - нещата са твърде лични и всеки си има своите Хималаи, без да му е дадено да разбере къде са и кога ще ги стигне.
За миг си от ...