Човекът е устроен така, че преследва мечтите си от люлката до края на житейския си път. Бебето е достатъчно пораснало и майката решава, че то вече няма нужда от биберон. Взима го от устата му и го оставя на масата. Детето е малко и не стига масата. То протяга ръчички, изправя се на пръсти, но е твърде ниско. Ако е само с година по-голямо, детето би могло да достигне биберона, но след година то няма дори да се сети за него. Биберонът е важен за детето сега. И то започва да плаче. То плаче все по-силно и по-силно, докато не получи това което иска. Майката е уморена да слуша плача на детето и му дава отново биберона. Детето е спокойно и щастливо.
Сякаш хората винаги желаят неща, които изглеждат недостижими. За да осмислят живота, те си поставят изключително високи цели, пътят към които е трънлив, но и водещ към мъдрост и знания. Преследвайки тези цели, те натрупват опит, научават много неща за себе си и за света. Хората трябва да се борят за мечтите си, а не да чакат някой да ги съжали ил ...