Когато силно я пожелаеш, нека е като пролетен дъжд, но да я прегръщаш под дъгата, вместо под чадър. Като лятно слънце, но да не се криете под сенките и вашите сенки да ви следват, не вие тях. Сред пъстрата есенна шума да я носиш в обувката си като ръбесто камъче по пътя към самата нея. Да я любиш с порива на зимна вихрушка. И всeки небесен гръм да те възпламенява и ти напомня пропуснатите целувки. Всяка закъсняла дума за любов или прошка да кънти в теб с ехото на облачен сблъсък на сърце и ум. Тя да ти е оазис, но не миражен - близък, истински, желан. Да притихва кротко до теб като капчица роса след буря, в очакване на слънчева искра - спасително погалваща, пулсираща, творяща водопади от новородена сила на страстта.
Поискай с възторг тя да съблича женската си гордост като дреха, защото е сестра на суетата, но да те утолява целия с капчицата нежна власт, която ти над себе си и даваш.
Поискай само, и за теб в дланите си би ти съхранила огъня си, за да има винаги искра - живот да запали светилника ви.
Пожелай, за да я сбъднеш. Като птица. Както само ти умееш.