Винаги съм се питала един и същ въпрос: "Кое ме отличава от останалите?"
И да ви призная, така и не намирам отговор на това. Веднъж някой ми каза:
"Ти не си виновна за това, което си, но цял живот ще носиш товара!" Не бях съгласна с това или не исках да се съглася, защото ако мислим по този начин, ние ще се самоунищожим. Не бива да отбягваме и отритваме хората, да затваряме очи за проблемите им, като просто си живеем живота. Писна ми да слушам хорските глупости и ругатни. Писна ми да гледам хора, които се присмиват на болката на другите. Писна ми да гледам как гледат с отвращение и ненавист сакатите, инвалидите, безпомощните хора. Kой би искал да е на тяхно място?!
Жал ми е да гледам хора на моята възраст как си стоят на седалката в автобуса, а някои не могат да стоят на краката си, подпирайки се за нечия седалка. Жал ми е да гледам днешното поколение, колкото и тривиално да звучи. Техните идеали, мечти, разбирания са толкова изкривени и повърхностни. Казвам всичко това от своята гледна точка и от страната на потърпевш донякъде. Да, аз съм момиче на 20 години и изгубих майка си, когато бях много малка. Всичко се разруши, бях лишена от щастието да бъда със семейството си. Винаги съм се чувствала различна от другите, сочена с пръст и коментари винаги имаше: "Виж това момиче, сирачето, за което говореха." И още много други подобни изказвания. Имаше и присмех от страна на някои хора, съжаление... ала не мога да отрека, че до себе си съм имала приятели, които са ме разбирали. Имаше такива и аз съм им страшно благодарна. Някой ще каже голяма работа, жива и здрава е, всеки един ден си отива. Да, така е, ала всеки сам преживява болката си и особено ако това ти се случи, когато си на 8 години. Спомням си, че винаги ме караха на 8-ми Март да казвам стихотворение за мама и винаги очите ми бяха пълни... защо го правеха, явно не забелязваха, че страдам от това. И много ми е болно, когато чуя думите на мои приятелки за техните родители, как е по-добре да ги няма, за да не им се бъркат в живота, обиди, обиди и пак обиди. Жалко... те не знаят какво е, когато изгубиш нещо, тогава осъзнаваш колко скъпо ти е то! Жал ми е и за изоставените дечица по домовете, отритнати от света, забравени и никой не прави нищо за тях. И си мисля... ами ако и аз бях попаднала там, какво щеше да се случи с мен?! Всеки си затваря очите пред реалността - държавата, управляващите я, президенти, министри, всички... всички те загърбват проблемите зад жалки оправдания. Има пари да строим магистрали и да присвояваме за себе си, но няма за тези нуждаещите се. Те нека си гният в техния собствен свят. Безобразие! Както казват... Ако ние самите не си помогнем, то никой не може да ни помогне! Ще ми се след време моите деца да живеят в по-различен, по-добър свят. Ще ми се да нямат съдбата на онези "различните" хора. Иска ми се те да ценят това, което имат и да са съпричастни към другите или просто да бъдат ХОРА! Знам само, че искам да ме приемат такава, каквато съм с това, което мога и правя, и вярвам, че някой ден хората ще променят мисленето си и ще престанем да разграничаваме различните от еднаквите!
© Инна Алексиева All rights reserved.