Всеки човек върви по своя път в живота. И неизменно по него среща много хора. В някои от тях се влюбва. Други влизат в приятелския му кръг. А с трети, просто се разминава. За да продължи да върви напред, понякога е нужно да коригира походката си, да забави своите крачки. Да запази себе си и другите. Тогава прави компромис. Изчаква, за сметка на своята скорост, с която в други случаи би стигнал за където е тръгнал много по-бързо.
Често си мислим, че като отстъпим, ние го правим като ощетяваме себе си. Приемаме компромисите като саможертва. Страдаме тихо от това, че се налага да проявяваме слабост. Всъщност стигаме до тази стъпка и от грижа и към самите нас. Защото, когато отстъпим, ние си осигуряваме сигурност. Било в отношенията с любим човек или в работата. Друг въпрос е, дали това ще продължи дълго. Компромисът не ремонтира един блокирал двигател на отношенията между хората. Той помага само, когато повредата е лека. И дори да се поправи, ще дойде време, когато ще спре да работи. Човек се заблуждава във временните успехи и продължава да отстъпва. Което води до пристрастяване. При всеки проблем да игнорира своето мнение и да се води по това на съответния човек. И когато отсрещната страна свикне, тогава компромисите стават начин на живот.
Градим характер и в годините оформяме своята личност. Постигаме всичко стъпка по стъпка. Понякога имаме помощ, понякога не, но пътят е напред. Силата на характера е да умеем да направим компромис, въпреки убежденията ни. Иначе характерът се превръща в инат. Никому ненужно запъване, което не е полезно както за нас, така и за другите. Има врати, пред които колкото и да чакаме, няма да бъдат отворени за нас. Отнемаме от времето си, а какъв по-голям компромис от това. Стоим и чакаме с надежда, че търпението ще ни даде ключ. Но тези врати са заключени, а с тях и сърцата на хората, до които искаме да стигнем. С болка и тъга се обръщаме, заобикаляме, превръщаме компромиса в един от спомените си и продължаваме. Това е урок, от който никога не вземаме поука. Един път отстъпили, ние сме готови да го направим пак. И пак. И пак. С нови сили, старите грешки. Но с вярата, че ще ни докосне топлината на обичан от нас човек. Компромисите разголват душата. Правят я достъпна за хората. И те вече знаят, къде се намира слабото място. Започват да ни търсят, когато са в дупка. Когато са тъжни и не искат да занимават тези, с които им е весело. Не им трябва много да мислят, за да се обърнат към нас. Знаят, че сме готови да направим поредния компромис, да им обърнем внимание, да изслушаме и отново да си имат една опора. Без да се замислят, че го правим от обич и никога нестихващи, често несподелени чувства. Отново се изправят на крака, отново ни забравят. А в албумът със спомени добавяме още един компромис.
Удряме с юмрук по масата и казваме, че повече никога няма да се подиграваме със сърцето си. Няма по-голяма неистина от това да се убеждаваш, че вече си друг човек. Че е било каквото било и няма връщане назад. Ние не се променяме. И другите не се променят. Компромиси е имало, има и ще има. И трудно е да се постигне баланс, в който да няма ощетени. Все от някого се взема повече, за да се даде на друг.
Игнорираме хора, които са ни причинили тъга. Махаме ги от живота си. Но не от първия път, а след много крачки назад. Забравяме ги. Дишаме спокойно, защото чувстваме лекота. И няма тъга. Но компромиси винаги ще има. Най-малкото, поне за това, за да има разбирателство между нас и другите хора. Това в никакъв случай не ни прави безпринципни. Напротив, умението да отстъпиш носи сила на характера.
Компромисът е част от живота. Той ни води по пътя и с него постигаме желаните резултати. Тези, които не го оценяват и злоупотребяват, животът ги избутва в канавките. По природните закони, всеки си получава заслуженото. Този, който прави компромиси е добродушен човек. И всеки, причинил тъга на чиста душа, страда. Рано или късно.
Да направим компромис, означава да мислим и за човека, когото сме срещнали, и за самите нас.

Явор Перфанов
15.04.2020 г.