2 min reading
Обичам неопределеността, когато зимата закъснява и есента отдавна е преминала през късния си път, когато сутрин въздухът изстива,а гръдта на земята е още топла и идва времето на мъглите.Те изпълзяват бавно отнякъде и полягат в ниското.Тогава слънцето като оранжева топка започва да плава в млечно-бялата мъгла, тръгнало към края на деня.Любовната ласка между тях навярно се случва далеч отвъд хоризонта, но внезапно слънчевата топка започва да се спуска стремглаво надолу. Започва лудешко надбягване с ледения полъх на мъглата към топлата земя. Илюзия, разбира се, велика лъжовност, която приемам, без колебание, за истина, защото усещам дъха на космоса. Тогава представите за подреденост и логичност на света се сгромолясват. Голямата лъжа на разума се превръща в голямата истина на душата.И ми става радостно, защото земята и душата излъчват топлина.Същото е усещането , когато поглеждам към къщички, изгубени в полето.Подредени са чинно върху ивица от изсъхнал треволяк. Отнякъде църцори вяла реки ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up