Далеч. Далеч от тук. Може би под клонките на някоя шипка.
Виждали ли сте красивите ù червени плодчета? Тъкмо се пресягаш да си откъснеш и бодлите безмилостно се забиват в ръката ти. Капките кръв са алени като рубинено вино и падат бавно върху снега. Бял като тишината. Остава да добавим малко зелено и ще получим знаме. Дрехата на нашата България.
Бяло като за лудница. Няма бягство от подобен затвор. Когато веднъж си роден българин, не можеш да си друг. Можеш да се кълнеш, че не искаш да живееш тук, може да отричаш всичко родно, но то остава в теб. Теглиш чертата на „майка” България, плюеш я, опитваш се да не мислиш за нея и наистина успяваш. Животът ти в чужбина е изпълнен с всичко, което желаеш – пари, удобства и радост. Когато обаче умираш, когато притваряш изнемощели клепки и виждаш бялата светлина, едно-единствено нещо ти е в ума – белия цвят на знамето. Като лудост, която не можеш да прогониш. Можеш да взимаш лекарства, но не и да победиш себе си, българското в теб.
Зелено като отр ...