Пак си тук, защо, нали ти показах входната врата, просто стани и излез, нали си казахме "чао", какво чакаш, на какво се надяваш, ходи някаде там, да проливаш горчиви сълзи, но все пак се пази, че ми трябваш, трябва ми знанието, че си някъде там, и живееш живота си сам, а и аз съм сама или поне моята душа, хайде излез, спокойствието да влезе при мен, а след него и тъгата, влачейки тежката болка, и пак са без покана, гневът и той редом с безсилието, което ме смачква, отчаянието, съмнението и страхът отдавна са в мен и нагло се смеят на надеждата, която е хванала под ръка вярата и любовта, а след тях се нижат мечтите, които се опитвам да забравя, и заедно с твоята лъжа, която вечно поднасяш на сърцето ми, вдигат си купон в тъмнината на моята душа, където бурите са вечни, и гърм след гръм служи им за музика, а светкавиците са като прожектори, дъжд се лее безспирно и жадно поглъщат го те. Такава патардия вдигат в мен до късни часове, че чак ми се иска да ги изтръгна, да включа осветлението ...