Един след друг умират хората, които съм обичала.
И хоризонтът, някога изпълнен с лицата им, се изчиства.Лица, които гледаха в мен. Лица, в които гледах.
Изчезват бръчките им от смях, дълбоките им черни... сини... зелени очи. Изчезват дългите им, предълги ръце, които прегръщат ужасно добре. Които можеха да разчистят за мен всяко небе. Така, че да литна. Така, че да гъделичкам с босите си нозе небосвода и той смешно да кихва по някой пролетен-летен-топъл-претопъл-добредошъл дъжд.
Изчезват. Къде?
Изчезва моята външна стабилност.
Ражда се моята зависимост. От спомените. От хубавото минало. От любовта, която е била. От чувството за цялост - топло, обгръщащо, глинено. Необходимо, но отминало. Полезно, но отминало.
Раждам се пак незавършена. Зелена и млада. С болезнено девствени очи, скрили спомените за утробата.
Раждам се. След смъртта.
Изчезва старото ми чувство за Дом. За Вселена. Обиквам пътя. Вървя по пръстените на дървото. Все по-нагоре и нагоре.
Търся моите мъртви, но откривам само нас ...