Понеже темата „къде започва родината?“ се поизтърка и твърде много и по-качествени от мен автори си упражняваха уменията върху нея, реших малко да променя акцента и да се опитам да си обясня и другата страна на въпроса - къде свършва родината. Няма да навлизам в дебрите на словоблудието и да разглаголствам излишно. Не искам да разчленявам и разчеквам думата родина, не искам да давам дълги описания, всестранни гледни точки и обстоятелствени анализи. Всеки малко или много знае или усеща какво е родината и никакви натурфилософски излияния няма да променят светогледа му трупан през годините. Желая само ясно и просто да изкажа мМнение и сбито да се обоснова. За това ще карам направо – родината свършва там, където започвам Аз, моята кожа, моята собственост, моето семейство и прагът на моя дом. Напълно съзнавам непопулярността на подобна позиция. За повечето хора родината започва, а не свършва с тези съвсем човешки ценности. Желанието да водиш щастлив живот, да подсигуриш бъдещето на потомството си, на любимите си хора, да доживееш до дълбоки и честити старини – ето я солта, ето ги корените на обществото в което живеем.
Преди да изпадна в сладко умиление пред древните традиции и отколешните завети, смятам да ви запозная с един мой още по-древен брат - шимпанзето Гошко, което седи вдясно на облегалката на стола. Като ме чу да изброявам фамилните добродетели, маймунката изпадна в неподправен, истински възторг. Възхищавам се на детската му наивна радост, на чистото и природно веселие, на дълбокото разбиране за хорското битие. Настоящ човек, без капка съмнение. Домашен любимец и член на семейството!
Естествено, лъжа като стар бабуин и нямам никаква маймуна. Това което се опитвах да кажа обаче е следното – Сложни абстрактни понятия като родина не може да се градят само на животинските ни инстинкти за продължение на рода, натрупване на храна и приятно-доминиращо положение сред околните. Според вицовете за златната рибка, обикновените желания са камара пари, голяма къща или кола и разбира се, готина красавица за жена. Чудесни мечти, но ми е интересно дали някои от любителите на своето, биха били готови да защитят и моето, недай си боже в случай на неочаквана криза. Типичният италиански мафиот, с поне малко себеуважение, ще гледа да опази семейството си, имението си, но би ли се изложил на риск за къщата на съседа, би ли се жертвал в името на някакво общо благо, благото на общност от милиони хора, свързани с езикови, културни, социални и всевъзможни още връзки. Не знам, няма да коментирам и италианския боен дух. Знам само, че историята е пълна с примери, където любителите на частната собственост и своя род, стават най-позорни предатели на това, което наричат родина.
Гръцките полиси са давани за пример, като места с работещ баланс между частния и общия интерес, където те направо се припокриват. Но подобни обединения в противоречието като правило се оказват забележително нетрайни, дори под угрозата от общ външен враг. И понеже обещах, че ще бъда немногословен, вместо да почна да правя разбор от антични времена до днес, ще спомена само някое и друго име, пък който има интерес – да се рови и да чете. Алкивиад и Лизандър – герои от пелопонеските битки, видни стратези и многоцветни хамелеони. А сега стига с тая древност, живеем в 21 век. Дума да не става. За туй само ще прехвръкна леко с няколко хилядолетия в мисълта си, за да спомена, че някъде из двадесетия век из едни самолети, над един блокиран северен град, постоянно са се сипели листовки убеждаващи преди всичко семейни майки – да се смилят над синовете и съпрузите си, предавайки съветската си родина срещу илюзорно-евентуално спасение и облаги. Таргет групите, срещу които е била насочена фашистката пропаганда, разбира се, далеч не са случайни. Срещу определени несигурни части на населението са били насъсквани именно собствените им инстинкти и страхове.
Имало е и хора, пазители в хранилища за семена, които са видели и глада и смъртта в очите, но са избрали жестоката, кучешка, кончина пред биологичния, заложен във всеки човек инстинкт за самосъхранение. Истински човешките постъпки – често са в разрез с общоприетите правила на делника. Индивидът трябва да може да се издигне над еснафските си разбирания за спокоен, тих и комфортен живот, за да успее поне отчасти да демонстрира личностната си същност. Иначе си остава просто… индивид. Смятах да разширявам още доказателствата и да допълвам бройката на нещастно оклеветените лица. Но да привеждам, да кажем, за пример господа, печално свързани с българските мъки под турско иго, е меко казано безсмислено занимание. Разнообразни образци за неразбиране на целокупното благо и националния интерес – колкото щеш. По-редно ми се струва в случая да се опитам да оборя обратните поведенчески модели – на надъхани филантропи, добродеятели и доброжелатели, грижовни меценати и богоугодни ктитори. Всички тези блажени люде дават тогава и само тогава, когато имат в излишък. Дават защото могат. Дават защото искат да се почувстват добре, да покажат своето превъзходство и своето важно място на обществената трапеза. Трагедията започва тогава, когато трябва да дадат нещо различно от парите си – да речем живота си или този на своите деца. Да пратят същите калпазани на война, но не като адютанти или тиловаци, а на бушуващия фронт, е невъобразимо кощунство. Да си рискуват живота и здравето, кожицата на мамините си сладки момченца, за да могат някакви чужди и съвсем непознати сополанковци да развяват гащи в по-мирни времена – що за черен хумор? Неуместна шега, наистина, а изборът е тежък и сложен, нали така? Дано на никой не се налага да проявява на дело обичта към родината, че както казват мамата си трака, но за съжаление именно делото е това, което безпристрастно показва от къде започва, къде завършва и от какво е замесено тестото на нейните синове. Тежко и горко на който ще го яде… тестото.
И все пак, ще напиша и как аз разбирам родината, за да придобият дотук изложените съчинения, поне малко завършен вид. Моята родина не е отечеството на българските олигарси, политици и въртоглави тунеядци. Аз не бих излязъл и защитил по какъвто и да е начин техните имоти, вили, предприятия, бизнеси и идилични семейни огнища. Бих разрушил тяхната държава, тяхното отечество. Във въображаема ситуация с мним или реален външен противник, с удоволствие ще вдигна ръце от българската армия. Нека чорбаджиите си разчистват сметките на спокойствие. А сетне част от народа ще си разчисти сметките с победителя и ще тегли чертата – кой пил, пил. Ех, надежди… Или поне, надявам се, малцина партизани ще се опитат да воюват и защитят другата родина – тази на тривиалното мнозинство от сиви, отрудени хора. Хора, които със зъби и нокти се борят да останат човеци в безумната и скотска надпревара за насъщния. Маса, която трябва да стане от масата, за да осмисли и преодолее физиологичните си потребности. Инак наистина много патриоти ще се сберат под знамената на Шкембе войводата и отново ще откликнат на призива „Отечеството е в опасност !“. Бог да ни пази.
Току-що си спечелих милиони фенове и фонтан от народна любов. Нека родолюбците да ме разкостят, но поне да извлекат фосфор и други полезни минерали в трудния храносмилателен процес.
© Александър Митков All rights reserved.