След Храбрино на алпинистките пътеки 13.08... 19:30ч Тъмрашката река.

   Пътеката в началото  беше почти полегата, но минаваше покрай дървета, които на места простираха корените си по нея.

Деан ми помагаше да сляза в рова, където водеше въпросната пътека, следваше въжен мост над каменистата, бурна река, на който три дъски липсваха и можеше да се хванеш само от едната страна за стоманено въже, ужасно се лъкатушеше, докато минавахме по него, поисках да  ме хване за ръка, иначе не ми се вярваше да мина.

Бяхме без багаж по пътя до поляната, до нея пътят после беше мъничко по-лек, там се ширеше реката, а над нас  имаше заслон, който алпинистите  и тяхната организация си бяха построили, а също и кацналият  над него по скалата на 80 метра фургон, оборудван с легло и дограма, заслонът беше дървена къща с  наполовината дървен, плосък покрив, в който имаше наредени 3-4 големи дървени маси с пейки, както и една маса пред него! Аз настоях да опънем палатката на поляната близо до реката, като вярвах,  че няма да завали, там също имаше маса с пейки и огнище, после на пет метра от тях я опънахме.

Седнах и зачаках Деан да домъкне багажа от колата с два курса до там, бях тръгнала с раницата си за колелото и палатката не се събираше в нея, останалото също беше по найлонови торби! След 20 мин той дойде с част от багажа и започна да вдига пушилка за това, че съм седнала и съм си отворила пакет с кубети, а не съм събирала съчки или направила салата (има си проблеми с комуникативните умения:), съгласих се,  за да няма нерви, а и без друго смятах да го направя, само дето не съм свикнала да ме ръчкат! Станах и отидох да търся съчки по възвишението до поляната, но те бяха в дефицит.

Деан дойде при мен след като пренесе багажа, целуна ме и ми каза да спра да събирам, после още не беше спрял да мрънка, но отиде да събере дърва,

запалихме огън, пекохме картофи, пържоли и наденици, две от пържолите Деан овъгли, а на пет метра от нас имаше кош с отпадъци, които преливаха,  забелязах едни големи, колкото цялата ми длан на дължина, голи охлюви, наричах ги плужеци, бяха плъзнали по чуждите боклуци, които изгарях в огъня,

а в торбичката до краката ми, където хвърлях изрезките от домати, нещо изшумоля, дръпнах я леко и едно мъничко мишле излезе и се шмугна под масата, където някой беше пъхнал бутилка с олио, оставих му малко сиренце,  на сутринта вече го нямаше, надявах се да го е намерило то.

Над главите ни, между дърветата, висеше нещо странно, лъскаво, което блестеше в тъмнината, отразявайки светлината от огъня, проблясваше в огнено и червено, беше тънко колкото паяжина и много красиво, решихме да го огледаме с прожекторите и се оказа най-обикновен гирлянд, останал явно от някои празнуващи.

На 25 метра над нас в заслона под и в  скалата се бяха подслонили алпинисти, млади момчета на около 20 години с изваяни тела, които  усвояваха стари и нови захвати за катерене! По-рано вечерта, когато все още пътувахме, заради регистрацията на колата им предположихме че са от Ямбол,  бяхме ги мернали по пътя и аз си помислих, че търсят същата отбивка, пътеката която водеше до мястото.

Докато палехме огъня, който изключително трудно се разпали, единият слезе да вземе бирата, която бяха оставили в реката да се охлажда, разменихме две приказки.

Светеше и тяхният огън и аз се чувствах по-сигурна в тяхно присъствие.

Хапнахме, после се ориентирахме към спалните чували, беше  един часа след полунощ, трудно  заспивам, затова хрупах чипс.

Бяхме добре екипирани, въпреки че ципът на чувала ми се развали,  но това не беше проблем, не ми беше студено, а и не заваля! Събудих се рано към 5 ч,  излязох навън, след което се върнах  и подремнах на пресекулки до към 8 ч, после закусихме, грабнахме хавлиите и банските и потърсихме място в реката за плажуване.

Пътят по камъните беше тръпка, докато най-после намерихме два слънчеви камъка, от които си мокрехме само краката и се пекохме, после пък обядвахме и правихме поглъщаща любов.

Деан заспа, а аз с подарения ми от (не помня от кого)

бански, който ми беше ултра голям, се размотавах от камък на камък, като се захващах за скалата и където щях да се претрепя по хлъзгавите камъни по дъното, защото бях боса.

Разглеждахме с интерес всяко растение, а от време на време минаваше по някой рибар и ни смущаваше, защото бяхме голи.

На свечеряване се върнахме, хапнахме, после аз седнах на входа на палатката и нарисувах с пръчка в прахта дървото на живота.

Събрахме багажа и потеглихме към трудната пътека през мостчето, където се бяха скупчили алпинистчетата, гледах да не се замислям за пътеката!

 Пълзях по нея на четири крака, толкова много ми се искаше да се откажа,  захващах се по корените и дърветата, а Деан носеше багаж и не можеше да помогне,   беше достатъчно трудно и без това.

Доволни стигнахме до колата, приятно изморени потеглихме и на път за Пловдив спряхме да гледаме залеза.

                                               Това е първата от поредица  къмпинг истории с Дуда.

                                                  Исках да разкажа, за да преживея отново това.

                                                   Страстно обичам природата и не мога да разбера

                                                    хора, които си хвърлят помията в лицето ù, докато

                                                     тя им подарява всичко:))(