Не знам защо, в чантата си винаги нося едно стихотворение на Константин Калиникос  „Въпроси" от неговата книга „Лаври и мирти". Може би, защото човек е устроен така  да си задава въпроси и да търси техния отговор.

„Защо пшеницата има нужда от оране, засяване

и  работници,

докато стане на пита хляб,

и всичко добро и благородно, и божествено

се заплаща със сълзи и кръв в живота,

а плевелите израстват от само себе си

и нечестието се стреми да погълне цялата земя?"

  Дълбоко в нас, сякаш е закодиран инстинкт, който ни води в сложния лабиринт на живота. И този инстинкт настоятелно, монотонно и непрестанно шепти: търси... смисъла на своя живот, търси щастието, търси любовта! Къде по-точно да търсим, няма табели по пътя в лабиринта, но има доста задънени улици. В тях виждаме хора, които отдавна са се отказали да търсят истинската любов, защото са отрекли съществуването й след дузина крушения и живеят с нейния заместител. Щастието виждат единствено в идолопоклонството - прекланят се пред богатство, слава и власт. Но нямаме право да ги съдим, все пак това е техния избор!

  Малцина са тези, които продължават търсенето в лабиринта, което задължително е болезнено. При всеки неправилен ход напред - „дзън" програмата отчита „грешка"! През теб минава нещо като токов удар и неистово се питаш: „Къде сбърках отново? Заслужих ли си това страдание?".

  Калиникос сравнява живота с бродерия - от обратната страна виждаме само възелчета, преплетени конци, които ни се струват грешки. Но ако обърнем от лицевата?

„... ние долу, докато вървим,

виждаме, чедо, обратната й страна.

И затова съвсем естествено за ума

е да вижда грешките,

там, където трябва да благодари и да слави."

  „Животът е труден!" гласи една китайска поговорка. И не е нужно да си гениален или да отидеш до Китай (макар че имам желание да отида), за да разбереш, че и там хората копнеят за любов, че и там страдат, борят се и се опитват да отговорят на същите въпроси, които задаваме и ние!