Мразя лицемерието и двуличието.Но понякога и аз съм такава.Вече не търся причини да се оправдавам - просто си казвам: "Ситуацията го изисква".
Тъжно ми е да си го призная, но е така.Кофтито е, когато "тези ситуации" започнат да се случват все по-често и стават непоносими.
На теб ти идва да крещиш и да кажеш: "СТИГА"!, но не можеш в името на "доброто поведение и етикет", защото иначе би засегнал много хора.А хората не обичат да чуват истината.На всички им харесват напудрените лъжи, както лъжливо красивите фотомодели.
Хората се сърдят на истината - тя боли,а никой не обича да го боли!
А пълна прошка няма.Винаги от раната остава белег, който да ни напомня за грешката ни.Взаимоотношенията започват да стават други, колкото и да се преструваме, че са същите.Затова голяма истина има в българската поговорка: "Голям залък лапни, голяма дума не казвай".Това важи повече за самохвалството и тежкарските приказки.Но тя може да се перифразира: "По-добре си замълчи, но обидни думи не изричай", били те ...