Да загубиш някого, някой близък да си тръгне, защото е определено пътищата ви да се разделят тук, или да останеш сам, защото другата страна е решила, че не се нуждае от енергията, която носиш със себе си - при всички случаи усещаш липса. Чувство, което е осезаемо дори физически. Чувство, което носи със себе си сълзи - твоите сълзи. Като вирус, който се възползва от градивните вещества, собственост на клетката, за да я унищожи. И тогава си задаваш въпрос, който, ако си щастлив, ще сметнеш за неуместен - защо изобщо си роден? Едва ли не с този въпрос държиш сметка на целия свят, че е такъв, какъвто е. И за да разбереш отговора, ще трябва да върнеш всичко в равновесие - да промениш условията, но не външните, а тези вътре в теб. Да се поровиш за други чувства, да ги пробваш, да видиш дали са ти удобни и, ако е така, да ги задържиш. Защото животът е създаден за теб. И ти си създаден за него. И не би било честно спрямо живота да го пренебрегваш по този недостоен начин.