Когато в центъра на живота Ти се съберат всички ТВОИ истини, неистини, страхове, успехи, неуспехи, страдания, щастия, преодолявания, комплекси, желания, страсти, реалности и нереалности... Как се чувстваш? Луд. А лудостта Ти те е спасявала, връщала Ти е стремежа. За какво…? Живот! Има те! Дишаш! Искаш да те има и да дишаш! Вървиш срещу движеща се кола и виждаш как “се блъскаш в нея”. Пиеш кафе на шестия етаж и виждаш как “ летиш надолу от него”. Радваш се на слънцето в ноемврийския ден, на кафевите жълтооранжевозелени листа. Бършеш сълзите си, провокирани от дъжда, а може би от дълбините, които виждаш в своята душа. Искаш да те няма, но искаш и да си жив! Не по инерция и общоприетост. Общоприетостта е губене на индивидуализма. Излезеш ли от нея си странник, имащ нужда от психиатър. Чуваш отстрани дребни шушукания. Виждаш учудени погледи: ”Не е добре…”
Лудост или индивидуализъм. Май има нещо общо? Дали е самота? Защото си сам и се опитваш да се бориш със своите страхове, пробутани ТИ от ...