Луна за левче
Каза ми, че ти се иска да съм малко по-цинична, може би малко по-злобна към света и хората, озлобени до бездушие. Вярваш или не – учудих ти се. Вярно, само ти се усмихнах и продължихме безкрайната си дискусия. Ние никога не млъкваме, но така става като се съберат двама млади, зелени и вероятно също толкова наивни философи.
Но пък първото, което ми хрумна при твоите думи, бе – че защо? Има ли нужда? Аз имам ли нужда? Не. Не мисля.
Защо ми е и аз да съм цинична, не е ли цинично всичко около мен – светът, в който живея, хората, с които живея, а и тези, с които не живея, всички потиснати, напрегнати, отчаяни, опърпани хора, с които просто се разминавам или дори тези, които никога не съм срещала. Чувам ги понякога съвсем ясно, друг път – едва доловимо в тълпата, всички говорят, всички се оплакват, всички се надсмиват… на света, на живота, на другите, на себе си дори. Всички ясно, или не дотам, съзнават накъде вървят нещата, че онова традиционно за страната ни „Нема оправия” до такава степен се е загнездило в душите, умовете и сърцата на хората, че се е превърнало във вечен товар, бреме, което да носим със себе си през дългите, изнурителни дни. Че и как ще е иначе, щом гладни и боси скитат дечица по улиците, старци изнемогват, работейки за последните точки, нужни им за пенсиониране, млади майки и семейства нямат покрив над главите си и на малкото работещи заплатите им стигат само за да мизерстват в родната си страна. Как да не гледаш цинично, мрачно и озлобено, докато по отсрещния тротоар минават с препълнени чанти добре облечени лелки, богати чичковци зад тъмните стъкла на луксозни коли дават мръсна газ на светофара и те опръскват от глава до пети с улична помия? А и как да е иначе, щом и те с презрение и цинизъм гледат на жалките и смешни проблеми на „малките хора” и ги пращат да ядат пасти, щом нямат за хляб.
Така ли трябва да гледам и аз според теб? Ще кажеш, че извъртам нещата ли? Може и така да е, но някак си не ми се иска да гледам от тази страна на нещата. Не че отричам, че нещата стоят така, не че и аз не съм някъде там сред „малките хора”, но нали винаги има и друга гледна точка. Няма да ми стане по-топло като мисля колко ми е студено, нали?
Няма да ми стане и по-топло на душата, виждайки цялата тази разядена от социалното неравенство и мизерията картина, но това е положението.
Розовите очила някак си не ми отиват, но пък сините не ми се струват толкова зле като идея. Какво ще кажеш?
Помниш ли, разхождахме се по центъра и в един момент и двамата се загледахме към надпис, гласящ: „Луна – 1лв”. Да, вярно, надписът бе окачен на телескоп, кротко положен на средата на алеята, но пък ме накара да се замисля. Наистина. При цялата тази неугледна ситуация, при скитащите просячета по улицата и преливащите кошчета за боклук, кой ли българин щеше да се спре за миг, да извади монета от джоба си (вероятно скъсан) и да съзерцава Луната за минута-две? Кой ли?
И сега често на път за вкъщи вдигам поглед и с надежда се вглеждам в нащърбения полумесец, наблюдаващ ме безмълвно от небосвода, осеян със звезди. Колко банално, а? А на мен ми се иска всеки човек, не спрял пред телескопа, да бе наблизо, за да му покажа колко е красива „нашата Луна за левче”.
Цинично ли? О, не, съвсем не. Нямам намерение да продавам надежда никому. Тя си виси там, няма да избяга, дано само той се сети да вдигне очи от калните си обувки, от босите си крака, от пода на лимузината си и да се вгледа в небето тъй безкрайно.
© Ая All rights reserved.