Любов?! Тя идва и в повечето случай си отива. Питаш се "Защо този романс трябва да свърши толкова мигновено?" Всички хубави неща ли си отиват, преди да си усетил, че ги притежаваш? Ами ако съзнаваш какво имаш, но това не е човекът за теб? Всичко ли е само игра? Или има и истина? Може би я има... някъде там дълбоко в човешкото сърце. Но каква е тя? И заслужава ли си да страдаме, за да разберем всичко и трябва ли да "бъркаме" толкова дълбоко в човешкото съзнание...
   Нима съществува ден без изгрев и залез, море без прилив и отлив, раждане на нов живот без смърт и любов без раздяла? Мисля, че не. За последното не съм сигурна. Любовта върви паралелно с нашия живот. Като започнем от майчината и бащинската любов, до приятелската и завършим с тази любов, с неповторимия трепет, онова чувство каращо ни да летим из небесата, което ни преследва цял живот.
   Само един-единствен човек може да обърка представите ни за света и любовта, както малкото камъче може да обърне колата. Първо два-три погледа, една-две усмивки... среща, втора среща и хоп! Преди да си осъзнал какво става, си влюбен до уши! Не виждаш, не чуваш... само онзи мечтан образ се явява в съзнанието ти. Мислиш само за него, сякаш си обладан от магия. Първата седмица срещи, разходки, кино и т.н., но вече не си хлътнал, а влюбен/а. Чакаш с нетърпение уречения час на срещата. Контиш се и излизаш. Когато видиш обекта на своите желания - коленете ти омекват. Той се доближава до теб, подава ти ръка и нежно докосва устните ти. В този миг светът спира да се върти и оставате само двамата. Всичко ти се вижда като полянка с бели маргаритки - красиво и непорочно.
   Започваш да копнееш само за него, може да се каже, че обичаш. И оттук всички проблеми - ревност, караници, недоверие. Ревността идва от голямата любов, караниците - че какво е любовта без тях?!? Но най-сложно е с недоверието. Може да бъде породено от инстинкт за самосъхранение или от вече преживяна любов. Страхуваш се да не попаднеш в устата на вълка, да не те боли и това поражда големите конфликти. Възможнстите са две: да се довериш или не. Тук вече има много мнения, кой вариант да избереш. Ако решиш да се довериш, може да си жестоко изигран, измамен или дори да изглеждаш наивен - много лошо! Но пък има и друга възможност - да не се довериш. Половинката ти започва да се сърди, страда, дори може да те напусне - още по-лошо!!! И така... чувстваш се, сякаш всичко и всички са се обърнали срещу теб. Обичаш човека до себе си, но как да постъпиш? Желанието да си с него завинаги и сърцето ти те подтикват да му се довериш, а разумът диктува съвсем друго - да мислиш, преди да действаш. Дори по-възрастните казват, че ще имаме още много любови по пътя си, но ако се съобразиш с тези норми и сбъркаш? Една стара поговорка казва да се доверим на сърцето си, защото то не лъже.
   Дали всички тези въпроси, които си задаваме относно любовта, които ни объркват и същевременно ни помагат да открием себе си, са само следствие от възрастта? В тези младежки години ние се опознаваме - да! Но все пак истинската любов не се съобразява с години, раса или социално положение. Тя просто идва и си отива - но не винаги! Понякога остава за цял живот и си щастлив безумно много, че си я срещнал.
   Затова слушай вътрешния си глас, вникни в истинската си същност, разбеи какво искаш, какво те прави щастлив, следвай сърцето си и се остави по течението - то знае до кой бряг да те отнесе. Обичай, за да си обичан!