Краят не е ли ново начало?

Началото не е ли търсения край?

Тъмнина. Разруха. Плесен. Злост. Омраза. Отрицание. Студ. Като в гробница. И плоча обвита в бръшлян. Безличен, задушен, бездушен, груб камък. Пречупен, нагърчен - пропукан. Дълбоко, долу в пропастта, той стои и чака.

Сив ден, безмълвен ден. Тя ходеше и мълчеше. Отиваше да запали свещ, за да успокои гласовете. При кого се спираше? При плетениците. Плетениците в бръшляна. Там беше хладно и времето спираше. Това беше нейният рай. Събуваше се боса, събличаше роклята си, полагаше глава на студения камък и се оставяше да бъде завладяна от бръшляна. Той се оплиташе и стягаше, тя можеше да усети пулса му. На този, който беше захвърлен там. Свещта оставяше за накрая, като за сбогом.

Когато повече не можеше да понесе тежестта на бремето около нея, се изправяше и вече беше вечер. Настъпил беше моментът за сбогом. Фитилът биваше запален и восъкът бавно оголваше тялото му. Това й пестеше мисли и чувства. Бледа сянка и мъждукаща светлинка.

Внезапен полъх и пламъкът угасна. Това беше. Трябваше да си тръгне. Той не искаше повече да я гледа. Беше му омръзнала. Колкото и да се опитваше да го топли, никога не успяваше. Оставаха й само белезите по местата, на които се увиваше бръшляна. Белези и рани, които не зарастваха. Спираха да си личат, когато резките бяха толкова близо една до друга и се натрупат достатъчно, за да започне всичко отначало.

Тя го успокояваше, но с всяка следваща среща губеше по малко от себе си.

След време хората спряха дори да я забелязват. Тя беше ходещ труп. Без име, без сянка. През неживата се виждаше дори мъглата. Сякаш извираше от самата нея. Намериха я сред плетениците в бръшляна – отпусната, положила нежно глава на все така студения камък. Изглежда, с последния си дъх беше запечатала себе си в него. Изглеждаше сякаш тя го беше молила да я пусне, за да види любимия си. Беше издълбала със сълзите си цялата мъка и любов на света...

Кръв, кръв по ръцете ми

... и не мога да те спася.

Сънувам болка

... и не мога да те спася.

Искам да те прегърна,

да влея в трупа ти малко топлинка

... и не мога да те спася.

Как, как да живея?

... и не мога, не мога да се спася.

А казват, че любовта лекува.