Какво всъщност е животът? Дали всеки път, когато ни се случи нещо хубаво, го оценяваме? Може би не! Всеки има неща, за които би дал всичко, би се отказал от най-скъпото си! За мен това е музиката! Тя винаги е била всичко, което ме кара да продължавам напред, да дишам и да живея! Тя не е просто изкуство, а начин на живот и религия, тази магия ти връща всичко, което другите ти отнемат! Дори да се смееш и да плачеш, музиката винаги е с теб! Концертите са като сбъдната мечта и приказка за мен, а досегът с любимите ми групи е безценнен! Когато бях по-малка и започнах да слушам истинска музика, както аз я наричам, дори не съм си мечтала, че след време ще мога да видя на няколко метра от мен хората, които ме поддържат жива. Ето ме днес, няколко години по-късно, видяла трите си най-любими групи по два пъти!
След това кратко въведение мисля направо да премина към разказа, макар че не знам до колко добре ще се справя, имайки предвид, че още не мога да повярвам какво ми се е случило!
2007 година Manowar имаха концерт в Каварна, точно на 30 юни, деня преди July morning! Толкова исках да отида, но обстоятелствата не ми дадоха това право! Те свиреха, а аз плачех и бях загубила всякаква надежда, че някога ще имам възможност да ги видя на живо, слушайки разказите за великия концерт, сърцето ми се свиваше. Но животът ми поднесе приятна изненада и само 6 месеца по-късно се разбра, че ще има концерт през 2008! Този път за нищо на света нямаше да го изпусна! И на 19 май - денят, в който пуснаха билетите, аз бях първа на опашката и взех своя пропуск с треперещи ръце, в този момент обаче не осъзнавах, че изненадите тепърва започват за мен. И дните се изтъркулиха един след друг и ето, че заветният 5 юли дойде! Още от предната вечер започнаха приготовленията! Въобще не си и помислях да спя от вълнение. Към 5 обаче явно съм задрямала и когато алармата ми звънна, аз не осъзнах какво ми предстои, взех телефон и щом зърнах Джоуи да ме гледа от екрана, вече се сепнах и скочих като ужилена! Допълнителна радост беше, че на концерта отивах с едни от най-добрите ми приятели и имах възможността да споделя тази радост с тях. Тръгнахме към 8, в колата цареше веселие, радост, нетърпение, очакване, еуфория и разбира се, се чуваха Manowar! Към 3 и половина-4 бяхме във Варна, компанията реши, че иска да разгледа новооткрития мол в града и да хапне, след което си купиха и желирани бонбони. Към 5 обаче вече бяхме стигнали до нашата цел - Каварна! По целия път срещахме коли и мотори, които също отиваха на фестивала, вееха се знамена и тениски, цареше всеобщо щастие. В този ден се сбъдваше мечтата на много хора, както и моята, дойде ДЕНЯТ, който чаках с години! Групата беше казала, че ще опита да подобри рекорда на Гинес за най-дълъг концерт и всички любопитстваха, колко ли време ще бъде днешното шоу. Скоро обаче всички щяхме да останем много изненадани. Към 7 бяхме вече на стадиона, успяхме да стигнем доста близко до сцената. Последваха подгряващите групи и точно в 21:47 Manowar се появиха на сцената с едноименната си песен, а аз само седях, бях като вцепенена, не можех да повярвам, че съм там и това ми се случва въобще. Гледайки групата, слушайки гласа на Ерик Адамс, то това не беше просто глас, ами някакво звучене от друга планета, почувствах нещо странно, някаква вътрешна сила. Не спрях да скачам, да викам и да се радвам, дори някакъв човек питал приятелите ми дали ще оцелея до края! Някъде около средата на концерта дойде време и за една от най-любимите ми песни, която носи такъв заряд, че не можеш да останеш равнодушен към него! Ерик запя Heart of steel, а публиката полудя, чуваха се възгласи, скандирания,  виждаха се хиляди пламъци на запалки, и хиляди сърца горяха, обхванати от огъня на своето щастие! Тази песен аз лично изживях с всичките си сетива. Всяка една дума се забиваше в съзнанието и ме караше да настръхвам, потекоха ми сълзи. Гледайки безкрайното небе и тъмната нощ, поглеждайки отново сцената, ги видях, седяха на няколко метра от мен, бяха толкова близо, че имах чувството, че ако се протегна, ще ги докосна, виждах дори очите им, които също грееха с ореола на светлината, както грееха и техните звезди на небосклона на музиката. ”Stand and fight Live by your heart Always one more try I’m not afraid to die Stand and fight Say what you feel Born with a heart of steel” при тези думи нямаше човек на стадиона, които да не почувства енергията на тази не просто песен, а творение. Още не се бях освестила от шока и последва нещо, за което много хора, дори не са си мечтали... Великата епична The crown and the ring беше поднесена на публиката като изненада, заедно с 5 минутна неспирна заря в ясното като кристално езеро небе. Отново последва еуфория, само че още по-мощна от преди. ”Короната и пръстена” смятана от много хора, за една от най-добрите песни на Кралете разтърси цяла Каварна и нямаше човек, който да може да опише тази магия, тази цветна феерия, тази приказка. С всяка следваща песен еуфорията растеше и феновете се раздаваха докрай, както и неуморимите  Manowar. За капак за втора поредна година групата накара българските си фенове да се почувства специални като изпя националния ни химн, на български език! Толкова труд от страна на групата и най-вече на Ерик Адамс, мисля, че няма човек, който да не го е оценил, да чуеш любима група да пее на родния ти език е безценно, настръхваш и замлъкваш, просто отдаваш почит, за труда, за желанието, за всичко. Около 2:20 Ерик обяви, че са подобрили рекорда, като са свирили 4 часа и 23 минути и ни попита искате ли още, ние, разбира се, не се нуждаехме от втора покана и така концертът продължи до около 3 и общата му продължителност беше 5 часа и 1 минута. За по-голям подарък никой не е могъл и да си мечтае! Да гледаш своя любима група толкова време, да ти изпълнят 50 песни... Понякога мечтите стават реалност, стига силно да ги искаме, дори получаваме повече отколкото сме очаквали, винаги чакането си заслужава. Когато излязох извън стадиона, не знаех къде съм, не разбирах какво става, знаех само, че съм адски щастлива, бях гушнала българското знаме и вървях, сълзите ми от радост потекоха и само можех да кажа ”Господи, аз ги видях, бях там!”. Не можах да заспя въобще, когато на следващата сутрин станахме, всичко ме болеше, но тази сладка болка напомни на всички за това, което преживяхме, за това грандиозно шоу, на което бяхме станали свидетели. В този ден открих и personal hero. Един  човек, без който тази мечта нямаше да е реалност, на него вечно ще му благодаря, както и на брат ми. В този момент ме обзе и носталгия, да чакаш нещо толкова време и то да мине сякаш за един миг, остават само спомените, които да топлят сърцето ти, до следващия път, ако има такъв, в който ще можеш да се докоснеш до музиката и всичките ù безброй много и различни измерения.
От този 5 юли всеки ден си мислех, как след година ще празнувам годишнината от този велик и незабравим ден. Тук отново не очаквах изненада, но я получих. Един слънчев ден мой приятел ми се обади и каза: ”Ще ходим на Manowar в Румъния. Лятото на 2009 там ще има фестивал, те са потвърдили участието си. ”Такава радост ме обзе, че ми идеше да извикам. Няма и половин година след онзи мечтан миг и излезе новина, заради която да живея, нов ден, до чието идване да броя дните. Щом се получи повече информация, дойде и най-хубавото. Обявиха датата! А тя по една случайност, което за мен си е чиста съдба, беше отново 5 юли. Две години поред на една и съща дата, ако някой ми го беше казал преди време, щях да му се засмея и да му кажа да не се подиграва с мен. Но беше факт, дори да не можех да повярвам, се случи! Реших да купя билет за именния ден на брат ми и да отидем. И така един хубав февруарски ден билетите бяха при мен, благодарение на един от най-добрите ми приятели, който ги поръча заедно със своя. Разбира се, всяко хубаво нещо не минава и без препятствия, за да може накрая да е още по-сладко! И така средата на март същото момче реши да замине за САЩ. Един концерт без приятели никога не е същия, самата тръпка, че споделяш този миг с тях е нещо безценно, миналата година друг член на компанията не успя да дойде и се надявахме сега да сме всички заедно, но явно съдбата имаше други планове. И така отново дните летяха и дойде време да потегля на поредния Меноуарски тур, по посока Букурещ! На 4 юли около 2 часа потеглихме за Велико Търново, по-точно едно селце в тази местност, наречено Първомайци (моето село), където нощувахме преди голямата вечер. Пак не мина безаварийно, спряха ни полицаи на входа на старата столица за превишена скорост. Заваля ни и проливен дъжд, но шофьорът ни реши, че иска да си купи тениска на Manowar, защото си носел само една. И така чакахме да спре да вали, но явно нямаше такива изгледи това да стане скоро и накрая с него се ядосахме и тръгнахме, още щом излязохме от колата вече бяхме прогизнали от вода, но пък беше забавно. Пристигнахме около 5 и половина, хапнахме, пийнахме и дълго си говорихме, много се смяхме и лафовете летяха един след друг. Около 1 обаче решихме, че е време да лягаме, след като няколко пъти ходихме до магазина. И така дойде така чаканият и мечтан 5 юли. Но явно животът реши малко да ни поизмъчи преди да се радваме на концерта. Още към 11:30 шофьорът ни се сети, че си е забравил билета в София и трябваше да го пратят спешно по рейс в Русе. После пък, докато разчиствах масата, изпуснах две чаши и ги счупих върху крака си и се порязах, тече доста кръв и не можахме дълго време да я спрем. Брат ми и personal hero (Евгени), веднага отидоха до Горна Оряховица да вземат лекарства от аптека и ме превързаха (добре, че Евгени учи фармация и супер много разбира). Но от изтеклата кръв пък ми падна кръвното и за малко да припадна, хапнах малко шоколад и пих кола, та се пооправих и най-после потеглихме за Русе. Към 4 бяхме там и седнахме в едно кръчме за малко, колкото да изчакаме рейса с билета да дойде и да бягаме към Букурещ. Минахме границата и малко след това ни спряха пък румънски полицаи и твърдяха, че сме карали с 81, а бяхме с не повече от 60, а те и български не отбират и английски, та едвам се разбрахме с тях и ни пуснаха, като първоначално ни искаха 180 лей (90 лева) за глоба, но се разминахме. Най-после след голямо лутане из румънските улици открихме мястото на събитието. Паркирахме и се отправихме към входовете, тъй като се позабавихме, очаквахме вече всичко да е пълно, но грешахме. За разлика от нас, румънците се оказаха много кротка и тиха публика и дойдоха доста късно. Тъй като билетите ни бяха за втора линия, успяхме да стигнем до заграждението, тоест възможно най-напред. Взехме си вода, която се купува с райфайзен жетони и започна чакането. Най-после обявиха Manowar, които отново започнаха шоуто си с едноименната си песен! Феерията продължи с Blood of my enemies, Hand of doom, последва и Brothers of metal и когато си мислехме, че неволите за деня са приключили, отново ни очакваше изненада, по средата на песента, Ерик спря да пее и обявиха, че е гръмнал някакъв генератор на сцената, почакахме доста около 20 минути и излязоха отново, но още в началото пак нещо стана и спряха. Ние вече се панирахме и си мислехме, че ще отменят концерта или нещо такова, но това слава Богу не се случи. Излязоха и я изпяха този път цялата (на кой друг концерт ще чуеш такава класика три пъти). Въпреки краткия сетлист от 14 песни (все пак сме свикнали на 5 часа) концертът беше велик, тъй като всяка една песен беше доказана през годините класика. Аз лично чух неща, за които дори не съм мечтала. Изпяха първата ми любима песен Sleipnir и разбира се моята песен, която винаги ме кара да чувствам, че летя, изпълва ме и с радост, но и с болка, с такава палитра от чувства, че не може да се опише с думи, а именно Heart of steel. Когато чух първите акорди на пианото, не знаех как ще реагирм, не можех да се владея, още при началните думи сълзите отново потекоха и до края на песента не спряха. Точно при такива адски силно емоционално заредени песни човек осъзнава, доколкото това е възможно, къде е и какво му се случва. Последваха Kings of metal, The Gods made Heavy Metal, Kill with Power, Call to arms, Loki god of fire все песни, на които е грехота да се пестиш, скачахме, викахме, а кротката румънска публика ни гледаше странно. Тези хора наистина не ги разбирам, Джоуи държа половин час реч на родния им език, без дори да я чете отнякъде, а те седяха статично. В публиката имаше много български знамена, които се вееха високо. Време беше и за един от химните на групатa - Warriors of the world. Цялата публика изригна и пееше заедно с Ерик, а кристалният му глас се открояваше и ме караше да се чудя, дали наистина е възможно да съм там. Привидно концертът завърши с още една доказана класика - Hail and kill. Мислейки си, че всичко ще приключи с нея, поне за тази година се раздадохме до край, толкова викахме и скачахме, че по едно време имах чувството, че гласните ми струни ще се откъснат. Прожекторите загаснаха и те се прибраха, поне така мислехме ние. По традиция всеки концерт на групата завършва със запис на The Crown And The Ring! С приятелите ми се прегърнахме при първите ù акорди, но съдбата пак реши да ни зарадва неистово. Сцената тънеше в мрак, всички вярваха, че това е бил концертът за тази вечер, но след интрото, записът не продължи, а Ерик излезе и изпя песента. Това беше най-прекрасният подарък, който можеха да направят, тази епична метъл балада не остави никой на стадиона дори да си помисли да съжалява, че е отишъл. Тръгвайки си, се обръщахме назад, молейки се за поне още една песен, но беше това... Това беше поредната велика и неизличаема от паметта ми вечер, която седмици, месеци наред, ще държи странната усмивка на удовлетворение на лицето ми.            
В заключение мога да кажа, че Manowar са голяма група. Двата им концерта ме направиха истински щастлива и ме накараха да мисля, че понякога в живота грее и слънце, че понякога дори най-съкровените мечти стават реалност, два пъти изживях с всичките си сетива една красива приказка със заглавие “Manowar”. Една приказка без край, защото веднъж подарил ли си част от сърцето си на някоя група, то е нейно завинаги. Всяка година те се доказват и се надминават, всяка година ме карат да ги обичам повече и повече, колкото и да си мисля, че няма накъде. Може би емоциите не се предават чрез един прост текст, но това е единственият начин да кажа едно голяма БЛАГОДАРЯ на тази велика група. И да си пожелая: „Господи, дано скоро да ги видя отново, макар и да не е на 5 юли!”