Изпратиха ни в командировка за седмица в град Белица. Трябваше да направим основен ремонт на сградите на един шивашки цех. През деня работехме, а вечер спяхме в малки, набързо пригодени за живеене пристройки които се намираха в близост до цеха. Всяко помещение беше оборудвано с по няколко легла, русенски тип, малък гардероб и маса с по 1-2 стола. В това се състоеше скромното обзавеждане на стаите, които преди това може би са служили за съблекални или административни помещения.
Още преди да заминем, в Ямбол, спонтанно се сформира нашият любителски, дюлгерски оркестър. Оркестърът се състоеше от гъдулар – бат’ Славчо, акордеонист – Монката, тъпанджия – Гошо, който думкаше на детско барабанче, но все пак успяваше да поддържа някакъв ритъм и моя милост с кавала.
Участниците в квартета ни бяха с доста различни умения, интелект и образование, но безработицата ги беше събрала в тази строителна бригада. В бригадата нямаше разделение на строителите по специалности. Всички бяха специалисти по всичко и правеха всичко, независимо от това, че никой от така наречените майстори нямаше образование в сферата на строителството. Това не пречеше работата да върви, дори напротив. Всеки ден шофьори, стругари, механици, художници, електротехници и миньори с дългогодишен стаж по специалностите си, изхвърлени от фалиралите предприятия, в които бяха работели през целия си живот, извършваха строителни дейности. Набедените майстори правеха кофраж, заваряваха арматура, лееха колони и плочи, мажеха стени, лепяха фаянс и поставяха окачени тавани. Който не можеше да прави нещо, се научаваше само за няколко часа, защото шефа по няколко пъти на ден ни повтаряше, че пред портала на фирмата му чакат много други специалисти със завидни умения. Освен това на дълго и широко ни обясняваше колко трябва да сме му благодарни че изобщо имаме някаква работа и да не питаме за пари. Нашето производство се наричаше „ново строителство” и се продаваше скъпо, затова и заплатите ни бяха изключително ниски, но пък редовни, а шефът караше чисто нов мерцедес „Ес” класа, който сменяше веднъж в годината с друг, още по - нов.
Но да се върнем на нашият оркестър, за който искам да разкажа малко по-подробно. Бат’ Славчо-гъдуларя, беше от онези хора, които можеш да определиш с една дума – чудак. На външност дребничък, много слаб мъж, на възраст около 45 години. Цялото му лице беше обрасло с гъста, прошарена, равна брада, дълга 2-3 см, под която личаха благородни черти. Очите му бяха дълбоки и кафяви, в които можеш да потънеш. Те издаваха интелигентния му характер. Той разказваше, че някога следвал педагогика в университета в Кърджали, но не успял да завърши, защото се оженил. През третата година прекъснал образованието си, защото жена му, местна красавица, не похващала работа и той трябвало да я издържа. Освен това постоянно капризничела и изисквала от него да и осигурява през ден нови дрехи, обувки какво ли още не. След няколко години съвместен живот, тя си хванала богат любовник – турчин. Един ден докато бат’ Славчо бил на работа, хубавицата си събрала багажа, заминала за Турция и без никакво предупреждение го изоставила. От мъка по нея бат’ Славчо го беше ударил на пиене. И така без да спира той се беше наливал двадесет години. Почти винаги като се напиеше, той започваше да разказва за изгубената си любов и аз виждах как сълзи се стичат от очите му. Бат' Славчо изпиваше почти всичката си заплата и не му достигаха пари за храна, та беше слаб като вейка. Иначе пък той свиреше чудно на гъдулка, рисуваше доста добре и се интересуваше от философия. Веднъж, докато работехме, не реализиралият се даскал ми разказа за „Учението за капките”. Той беше изобразил въпросното философско учение в еднометрова картина. Няколко дни след това видях за първи път картината. Тя висеше на стената в почти празната му квартира. Спомням си как дълго съзерцавах произведението от маслени бои, в което топлите червени цветове на основния фон контрастираха със студените в синьо оцветени капки. Бат’ Славчо стоеше до мен и говорейки тихо разкривайки тайните на своят шедьовър. Тогава не просто чувах, а направо виждах изобразени в картината думите, които той изричаше. Накратко казано, „Учението за капките” представяше човешката съдба, пък и световната такава, като една дъждовна капка. По своят жизнен път тя, капката, се срещала с други капки. Така тя набирала скорост защото увличала по - малките капки като взимала водата им. Така символично бил представен стремежа на човека за натрупване на богатства и заробване на хора, или на държавата за господство над други държави и народи. В резултат на това увличане, капката растяла и ставала все по - голяма и по - голяма. В един момент размерите и ставали такива, че тя се разцепвала от само себе си и се разпръсквала на множество малки капчици, които на свой ред бивали увлечени от други по - големи капки, или те самите започвали да увличат още по - малките. Така всичко се повтаряло отново и отново. Бат’ Славачо твърдеше, че това учение е създадено от Лев Николаевич Толстой, но аз и до сега не съм го срещнал в трудовете на великият писател. Та след като се разделил с жена си, бат’Славчо работил двадесет години като художник в предприятие за лозунги и декориране на сгради. Без работа останал след реституцията на предприятието. Безизходицата го беше довела в тази строителна бригада, в която поне получаваше някаква заплата.
Гошо, тъпанджията, нищо, че беше с 40 години по голям от мен, аз наричах просто по име, но той не ми се сърдеше. Дори напротив, Гошо охотно ми викаше наборе. Та Гошо беше абсолютна противоположност на бат’ Славчо. Нисък и тантурест човек, с голям и гърбав нос, върху който растяха къси, дебели черни косми. Разпространението им достигаше чак до веждите му. Заради тази си особеност носът му приличаше на четка за обувки закована върху неправилният му череп. Чертите на лицето му бяха груби, сякаш дялани с тесла от някой начинаещ дюлгер. Под гъстите му вежди стрелкаха с поглед малки, сини очички. Настръхвах само като ме погледне. Страшно стиснат и пестелив, Гошо ядеше веднъж на ден, само хляб и сланина, която режеше на тънки лентички, за да има и за по дълго време. Но пък когато се случеше да седнем на обща трапеза, или направим банкет, нашият тъпанджия поглъщаше такова огромно количество храна, че въпреки дебелата му осанка се чудех къде успява да го събере. През деня, докато работихме, всеки отпадъчен боклук, който трябваше да изхвърлим, в неговите очи се превръщаше в неимоверна ценност. С плюшкинова стръв, Гошо грижливо прибираше новооткритото имане и веднага му измисляше някакво приложение. Така на пример кривите и ръждясали гвоздеи от старият кофраж, биваха събирани и изправяни от него, след което ги употребяваше повторно за да приковава гардероба си. Въпросният гардероб пък той беше сглобил от всевъзможни намерени материали, като парчета ламарина, дъски с различна големина и дебелина, дървени и пластмасови плоскости, и какво ли още не. Всичко това беше заковал едно към друго с множество гвоздеи. Гардеробът имаше две халки за заключване, върху които се мъдреше голям, много стар и ръждясал руски катинар. Проблемът бе, че при всяко отваряне и затваряне на вратичката на гардероба, някое от парчетата се разковаваше и падаше. Поради тази причина основното занимание на Гошо, през обедната почивка, беше ремонта на гардероба. Докато се хранех често с интерес наблюдавах как той извършваше поправката с много страст премесена с пухтене и псуване. Спомням си, че когато правехме окачени тавани на едни цехове с пластмасови ламели, Гошо беше във вихърът си. Събираше непотребните изрезки в кашони, защото според него били много ценни. Веднъж го попитах за какво могат да послужат тези пластмасови боклуци с различни размери и неправилни форми. Той ме погледна стръвнишки и каза:
- Аха, боклуци друг път! Ама няма да ти кажа, че ще вземеш и ти да ги събираш, и ще има по малко за мен.
Колегите често се шегуваха, че на Гошо само червен сняг не му трябва, но това не било сигурно, защото ако го видел и на него приложение щял да му измисли. Според мен и детското барабанче, на което думкаше, Гошо беше намерил захвърлено край някоя кофа за смет, защото вместо кожа имаше опъната рентгенова снимка. Веднъж Гошо ми сподели, че преди е бил е стругар в някакъв завод, но четири години преди да се пенсионира, завода затворил заради преватизацията и Гошо останал без работа. Започнал да работи в строителството за да направи години за пенсия. Работата беше там, че ни водеха на четири часов трудов договор, и вместо четири трябваше да работи още осем години, но това са подробности.
Монката, акордеониста, също много по голям на възраст от мен, беше добряк по душа. Висок и едър човек, той винаги беше прилежно избръснат, а къдравата си, прошарена коса често сресваше с малко гребенче, което носеше в задният си джоб. Роден и израснал на село, Монката беше прекарал детството си с овцете, защото баща му бил овчар и го водил навсякъде със себе си. Може би за това говореше гърлесто, а гласът му беше толкова силен, че когато се случваше да каже нещо в затворено помещение, стените кънтяха и имах чувството, че ще паднат стъклата на прозорците. Естествено направихме Монката певец на оркестъра. Той се беше научил да свири сам на акордеона на дядо си, защото в селото нямало кой да му показва. Разказваше, че като малък гледал как на събора в тяхното село всички черпели охотно някакъв акордеонист с каквото той си пожелаел, и нашето момче решило, че това ще е бъдещият му занаят. Монката не правеше никаква разлика между мажорен и минорен лад, но когато го попиташ от къде се свири еди коя си песен, той компетентно заявяваше:
- От Ла… и след три – четири секунди пауза добавяше, за повече тежест, едно проточено - миинооор. Съответно изсвиреният от него тон не беше ла, нито песента беше минорна, но това нямаше никакво значение. Всичко си идваше на мястото когато Монката отвореше уста и запееше. Той надвикваше акордеона до такава степен, че мелодията която свиреше почти не се чуваше, а аз имах чувството, че го чуват и глухите.
Монката, обаче, страдаше вечен и ненаситен глад. На обед цялата бригада сядахме да се храним в една стая, на голяма дървена маса, която побираше всички ни. Обикновено някои от работниците не успяваха да изядат предвидената си храна и им оставаше я филийка хляб, я парче салам. Загъваха ги във вестник и си ги оставяха на масата, за следобедна закуска. Добре, ама Монката още в два часа след обяд, вече беше неистово гладен. Той отиваше тайно в стаята, в която се хранехме, и поглъщаше всичко което беше останало. Колегите естествено се досетиха кой изяжда храната им и решиха да му дадат урок. Бат’ Минчо, един от най - възрастните работници, веднъж донесе парче салам, което предварително обилно беше поръсил с боракс. Оставил го на масата след обяд и отишъл да работи. Тогава разбрах, че боракса действал като силно разхлабително. След час и нещо, докато правехме скеле, видяхме Монката да тича с бясна скорост към тоалетната, която се намираше срещу нас. Понеже знаех какво се е случило ми стана много смешно. Добре ама Красьо Гидюна беше забил, предният ден, един дебел пирон от външната страна на вратата и го беше подкривил като райбер, за да не се отваря от вятъра. Монката в бързината не видя райбера и след като дръпна веднъж врата си помисли, че вътре има човек, и извика:
- Отваряй, отваряй, че съм на зор бе! Отваряй!
Но като не получи отговор, реши, че вратата заяжда. Сграбчи я с две ръце, дръпна веднъж, два. Ние до този момент тихо се смеехме,но тогава дружно извикахме от скелето:
– Има райбер! Има райбер! Ама късно. Монката се изпъна рязко, като струна, и се хвана за гащеризона отзад. Явно напънът от дърпането се беше оказал решаващ и нещата бяха излезли извън контрол. Той извади отвеса от джоба си, стегна с връвта крачолите на гащеризона под коленете за да не изтече съдържанието от тях, и закрачи като спънат кон към близката река.
След тази случка храната спря да изчезва от масата, а Монката беше започнал да ходи на близкото заведение към два часа след обяд за да си купува сандвич.
Но да се върнем на командировката ни в Белица. Втората вечер, след като пристигнахме оркестърът се събра в помещението в което спях аз и направихме кратка репетиция. Настроихме инструментите, уточнихме коя песен от кой тон се свири, вечеряхме и изнесохме първият си концерт пред останалата част от бригадата в помещението в което спеше бат’ Славчо, защото беше по голямо от другите. В началото нещата вървяха що годе добре, но нашите зрители безспирно ни наливаха алкохол. И нали сърце юнашко не трае пълна чаша пред себе си да гледа, та ха наздраве, ха да се чукнем, ха още веднъж, неусетно погледите ни се премрежиха. След шест, седем песни внезапно осъзнах, че всички свирихме едновременно различни неща. Докато бат’ Славчо някак си успяваше да докара мелодията на „Де се е чуло и видело”, Монката ревеше с пълно гърло:
- Хей, поле широко, хей, балкан, ти, роден наш…!
Същевременно Гошо на фона на двете бавни мелодии, думкаше в съвършено не съвместим бърз ритъм, много напомнящ на ориенталски и подвикваше:
– Са! Са! Оп, оп са!
Беше ми много интересно, как на никой от присъстващите не правеше впечатление цялата какафония. Някои разговаряха шумно на различни теми, други припяваха на Монката, а Петър Мастиката беше застанал точно пред барабанчето на Гошо и с вдигнати нагоре ръце щракаше с пръсти и хвърляше незрящи погледи в зейналата му уста.
И така всяка вечер свирене, песни, веселба, неусетно седмицата се изтъркули. Работата вървеше към своят край. Преди два дни собственикът на цеха, който ремонтирахме, беше дошъл и обявил пред бригадата, че са му необходими 10 човека, които да товарят дърва в гората. Това беше добре, защото още преди да заминем, нашият шеф ни беше казал, че след като завършим работата по цеха се налага да ни пусне в неплатена отпуска за не определено време, защото нямало други обекти. Приехме единодушно новата оферта целият оркестър и още няколко човека от бригадата.
Още на другият ден ни натовариха на джипове и ни закараха в гората. Новата работа се състоеше в това да товарим дървени трупи от едно сечище на камиони, които ги извозваха. Вечерта спяхме във фургони намиращи се в близост до сечището. Естествено вечерите преминаваха под звуците на нашите песни в някой от фургоните. За седмица успяхме да натоварим всички дърва. След последният работен ден аз се прибирах към фургонът в който бях настанен. Бързах за да си стегна багажа и вече предвкусвах завръщането си в Ямбол. На пътя ме пресрещнаха Гошо, Монката и бат’Славчо с гъдулката в ръце.
- Ела, ела да ти покажем нещо! Каза Гошо, който стоеше най отпред.
Аз малко се зачудих, но тръгнах с тях. Поведоха ме по една пътека през гората и не след дълго се озовахме пред висока ограда направена от дебела тел, която пресичаше поляната пред нас.
- Какво е това? Попитах аз.
- Гледай, гледай сега! Рече Гошо.
Бат’Славчо вдигна гъдулката и засвири. След три, четири минути из между дърветата, от другата страна на мрежата, излязоха шест, седем мечки. Гледах горското явление с недоумение и зяпнала уста, а бат’Славчо продължаваше да свири. Изведнъж една от мечките се изправи на задни крака, а друга се претъркули напред. Гошо прихна да се сме и каза:
- А, вижда ли какво става? Все едно сме в цирка!
Бях силно впечатлен и недоумявах какво и защо точно се случва с тези животни. Изведнъж към нас се приближи човек, който беше стоял малко по на страни. Не го бяхме забелязали до тогава.
- Здравейте! Поздрави учтиво непознатия. Лъхна ме странна миризма, но не осъзнавах дали идва от мечките или от непознатия. Той добави:
- Бате, ша та замоля да ми дадеш за малко киминджата? и посочи гъдулката с ръка.
Тези негови думи привлякоха вниманието ми и аз започнах да го оглеждам по обстойно. Той беше около четиридесет годишен циганин, облечен със старо, изтъркано кожено яке. Бат’ Славчо неохотно му подаде инструмента. Циганина пое гъдулката, опря лъка на струните и засвири. В този момент една мечка се отдели от останалите и се приближи към мрежата. Циганина също се приближи към нея и извика:
-Дюс мецо!
Мечката се изправи на задни крака и заситни напред – назад, сякаш танцуваше. Усетих как настръхвам.
- А сега покажи как залягаха германците в окопите през войната! Изкомандва я пак циганинът.
Животното с командата се хвърли напред и падна по корем.
- Я сега покажи как се пекат чехкините на Слънчев бряг!
Мечката се завъртя и легна по гръб.
Тогава циганинът се обърна към нас.
- Видите ли го този? Бях 12 годишен кога се роди. С мене е расъл ей… и посочи с лъка мечката. - Всеки ден играехме кога беше малко мече и се борехме на поляната. Аз съм го учил на всичко. От залъка съм си делил да го храня. Като брат ми е. Сетне по сборове ходихме, по панаири… Препечелвахме що годе…
Аз слушах разказа и през цялото време не откъсвах поглед от него и от мечката. Думите му сякаш влизаха в мен и се забиваха в сърцето ми. Циганинът наведе глава, направи кратка пауза и продължи:
- Преди три години дойдоха с милиция и ми го зеха. Не можело така… Казаха, че съм тормозил животното… А аз на майтап не съм му се карал! Като братче ми е… говореше циганина, а гласът му ставаше все по тих и треперещ. - Целият ми род е мечкадарски. Преди мен баща ми беше мечкадар, преди него дядо ми и неговият дядо преди това. Мечките по наследство ни се падаха, а сега... Аз какво ще оставя на децата? Туй ми беше сичкото… Циганина продължаваше да сочи мечката, която го гледаше с големи черни очи. Той спря да говори за миг, замисли се кратко и пак продължи . - Ей на, кога се свъртя с някой лев се качвам на влака и идвам да го видя. Все гледам да му нося му по нещо. Днеска круши му носех. Мъчно ми е за него, ама друго какво мога да сторя? Нищо...
Циганинът въздъхна дълбоко обърна се към мечката и каза с уж весел но разтреперен глас:
-Я покажи как ревеше Айшето, кога земаха Асан за войник!
Мечката се изправи на задни крака, вдигна муцуната си нагоре, изпъна врат и зарева продължително. Циганинът засвири на гъдулката бавна, протяжна мелодия, погледна също нагоре и запя:
- Виждам та братко, виждам тааа! Зад тези тежки решетки, в тези тъмни занданиии…
Тогава от очите му закапаха едри сълзи, а гласът му като, че ли се сля с мечият рев в едно цяло и се понесе над върховете на дърветата, към небесната шир. Гледах плачещият човек и ревящото животно, а една голяма и горчива буца засядаше все по дълбоко в гърлото ми и се спускаше като ледена топка надолу. Треперех. Струваше ми се, че металната ограда между тях ставаше все по - висока и непреодолима, а те все по малки и по слаби. Гласовете им, сякаш в последна прегръдка се сливаха в безкрая.
© Горо Горов All rights reserved.