Любовта е най-прекрасното човешко чувство. Подобно на вълшебница от приказките, тя променя обичания човек, снемайки от него всички негативи и недостатъци. Всички ние поне по веднъж в живота си сме се влюбвали. И тогава, когато припламнат първите искрици на любовта, в съзнанието ни се появява един идеален образ, който ние често идентифицираме с реалната обичана личност. Тогава сме склонни да простим дори големи грешки, които в противен случай дълбоко биха наранили нашата крехка душевност. Но това е своебразен несъзнателен имунитет за самите нас срещу подобни агресивни посегателства над нашето собствено аз, над личното ни пространство. Тогава единствената наша мисъл е да осигурим спокойствие, сигурност и уют на обичания човек, но само за да можем да съхраним мира със собствената си съвест. Ясно е, че в този случай любовта ни е повече емоционална, егоистична и като такава е лишена от всякаква рационална подплатеност. Тази любов е като краткотрайна, припламваща искра, която не може да сгрява сърцето завинаги. Често пъти след като този бързо припламващ и угасващ сърдечен огън изчезне, той бива заместен от смразяващия лед на разочарованието.Тогава следват злобата, осмиването на недостатъците, които не сме забелязвали преди. Сълзите и болката идват, за да отменят онези светли и възторжени пориви, които са били опората на душата ни до неотдавна. На пръв поглед изглежда, че осмиването се поражда като резултат от загубата на реалната представа за човека до нас, за обекта на нашата любов. И това действително е така. Често пъти сме чували изразите: "Много ме разочарова. Не те познавах като такъв човек. Не очаквах това от теб.", и други подобни на тях фрази, последвани от визиране на вината за това в другия, а не в нас самите. Но дали в действителност е така? Дали наистина другият до такава степен се е променил, че да заслужи нашите укори и насмешки, или по-скоро се е променила собствената ни представа за него? По правдоподобно, като че ли, звучи второто твърдение. В този ред на мисли се питам дали въобще е възможна любовта, която да продължи дълго време и да не бъде последвана от разочарование, присмех и взаимна болка? И си отговарям: да, възможна е. Когато възприемем човека до себе си в неговия истински реален образ, без да го изопачаваме, като тушираме слабостите и недостатъците му и идеализираме в съзнанието си положителните му качества. Когато го обичаме такъв, какъвто е в действителност, а не такъв, какъвто на нас ни се иска да бъде. Тогава чувствата ни ще бъдат по-светли, по искрени, по кристално чисти. Тогава ние ще приемем не само неговите добродетели, но и неговите недостатъци. Защото всеки човек носи в себе си две страни - светла и тъмна. А истински може да обича само този, който възприема любимия човек в неговата цялост и пълнота. Тази любов е зряла, имаща своите разумни основания и мотиви. Само когато направим място в сърцата си за реалните наши ближни, а не за въображаеми наши представи за тях, всяко осмиване, разочарование и болка ще бъдат абсолютно изключени и невъзможни. Само тогава пламъкът на любовта ни може да бъде истински, съвършен и вечен.
© Виктор Костадинов All rights reserved.