Толкова е трудно... да останеш сам.
Един ден имаш всичко, а на другия го няма.. изчезнало е и е оставило след себе си единствено празнота и липса. И пред всичко, имам предвид наистина всичко. Смехът, радостта, чувството за споделеност. Изчезна. Дори спомените избледняват, натежали под силата на безграничната пустота. И ти си тук, но всъщност те няма. Вървиш, правиш нещата, които си свикнал да правиш, но нищо вече не е същото. Желанието го няма, ентусиазмът, страстта също ми се губят някъде сред хаоса. Цялото ти същество е един неосъществим копнеж, един вихър от неизразени емоции, едно голямо противоречие на това, което някога си бил, и това, което никога няма да постигнеш. Губиш се в нищото. Луташ се в празното пространство, надявайки се да намериш нещо, което си заслужава, и да се закачиш за него, да не го пускаш и то да се превърне в спасение, светлина сред необятността на мрака, но не го намираш... и търсиш, и търсиш, и продължаваш, и търсенето става част от теб. Ти си то. Не можеш ...