Един нов поглед върху Гео Милевия „Кръст”

Трябва да призная, че не съм човекът на литературата, когото търсите. Не познавам стилистиката на Гео Милев, не съм склонна и да анализирам поетическите му похвати в изграждането на устойчиви образи и реализирането на авторовия замисъл. Аз съм интерпретатор.

Именно способността на дадена творба да въздейства и провокира е това което я прави истинско произведение на изкуството. В този ред на мисли прехвърлям цялата вина за това кощунство срещу учебния материал и литературната критика върху Гео Милевия „Кръст” и измивам ръцете си в кристално чистите води на собствената непросветеност, но впечатлителност.

Стихотворението „Кръст” ме грабна с картините и атмосферата си изобщо. Събуди в мен истинско усещане за близост, отвъд границите на измеримото. Композира една виртуозно изградена мелодия, сляла в себе си мисли, чувства, настроения- с една дума цялостно светоусещане.

Не ви ли се е случвало да усещате в себе си нещо дълбоко потиснато, което с разума на един съвременен човек, не само не сте склонни да изпуснете навън, но ви е и страх от него?... В едно далечно бъдеще седите в болнична стая с тапицирани стени и без дръжки от вътрешната страна на вратите- това тъмно нещичко най-накрая е взело връх... Не, не говоря за демони и грехове. Това черничко нещо вътре е един прикриван цинизъм към живота, към ценностите на отчаяните оптимисти, скрили тревогите си на топка в стомаха и лепнали маските на самозаблудата. Не, не говоря и за лудост и депресии. Имам предвид едно крайно философско осъзнаване. Отричане от системата, алгоритъма, по който съществуваме. Отричане от логиката на действията ни и психическите анализи на самозвани учени, опитващи се да ни кажат какво не ни е наред с главата.

Добре дошли в света на индъстриал културата! 

...

‘Като утеха лишна само

- сред трезвена планинска шир-

обсажда черен манастир

днес хубостта ти с кръст и камък...

(„Безимен камък в мъртва шир”)’

...

Трагична безнадеждност, подсъзнателен копнеж по едно безвъзвратно изгубено минало, привидно спокойствие, но вътрешна динамика на мисълта и чувствата...

Планината с дрезгавата си натуралистичност е най-подходящият декор за експресионистичния поход на свободния човешки дух срещу обременяващата логика на битието, където стереотипът на обществото (камък) и богът-морал (кръст) диктуват, затварят, заключват, забраняват, унищожават... ...красотата. По същия начин, по който я създават...

Младостта е онзи изгубен идеализъм, който обвързва любовта с красота и живота с щастие. Но младостта повяхва бързо- твърде бързо, за да и се наситиш и твърде бавно, за да я забравиш. И именно факта, че не можеш да я забравиш, нито да я върнеш отчайва... и ни превръща в циници. Безсрамната голота на красотата, прецъфтяващите и устни и мръсните и пръсти, готови да опознаят всяко нещо, да докоснат всеки предмет, в безплодното търсене на вечна младост.

...

‘Оплакват вечерни камбани

на твойта младост мъртвий сън;

кого зове- зов: жаден звън-

във твойта гръд от страст наляна...

(„Последен без пробуда сън”)’

...

Любовта е една болна фантазия, нарастващ звук, вълна, цвят, болезнено наситена светлина, която блясва и изгаря в собствената си пепел от надежди. И всичко това в границите на няколко момента. Момента на привидно щастие, на разпръснати фотони, които да отблъснат за един кратък отрязък от време депресивната реалност.

Монахинята захвърля черното си расо и вместо белезите на страданието и повехналата безплодна снага на робиня, пред нас се представя олицетворението на страстта и копнежа. Копнежът да бъдеш изпълнен, изграден, цял сред топлина и меки светлини, вибрациите на пищна музика и мекотата на кожа. А вместо това гротеска. Пръст който бърка в раните на неосъществени надежди и вади оттам карантиите на собствените грешки. Похотливи ръце, търсещи да изстискат последните капки бяло щастие от спомена. И накрая смърт- „шъпа черна пръст”

Гротеска, интензивна болка и цинизъм в текстовете, несвойствени звуци и синтетична мелодия, подигравателна нотка- нима подобна какафония би могла да бъде подредена и превърната в хармония?...

Може би ще ви се стори необичайно, дори наивно сравнението между български литературен класик и модерната музика на 20ти век- и то не в какво да е, а в светоусещане и цялостна атмосфера.

Но за мене този паралел съществува, както и за всеки друг почитател на индъстриал културата. Заела от мрака и апокалиптичния страх на Готиката и Средновековието, от неосъзнатата тревогата на модерния човек и цинизма на съвремието, индъстриал културата е като цяло носталгично тъжна и обезнадеждена. Но това съвсем не я прави грозна. Реалния поглед върху живота наистина води до сблъсък с недъзите на човека и обществото, но точно това  кара човека да преосмисли ценностите си и да осъзнае, че такива всъщност няма... Алогизмът се проявява не само в изграждането, но и в смисъла и внушението.

„Днес се събудих, за да се открия на ново място, друго място. Със следата от стъпките си там- откъдето тръгнах и избягах. И изведнъж ми се струва че всичко, което съм чул, може и да е било вярно. И ти ме познаваш (е, поне си мислиш така)- Понякога... аз имам всичко. Сега ми се иска да бях почувствал нещо.

Знаеш ли колко далече отидох? И колко се повредих? А когато си мисля, че ще мога да изплувам... потъвам още по-дълбоко.”

Тази песен на американската индъстриал група “Nine Inch Nails” е един своеобразен химн на това светоусещане.

Светът е благоприятен докато не съзнаваме ролята си на пионки и можем да му се наслаждаваме. Когато ни омръзне завесата на оптимизма, покрила с приказна красота сивата ръждясала машина на битието започва да се свлича, докато не осъзнаем, че живота ни е повредил, изхабил- и като един ненужен изтъркан болт ще бъдем заменени от нов, лъскав, физически здрав. А телата, на които сме се наслаждавали в младостта, ще бъдат скрап- претопени за да се произведат нови като нас...

Философското отрезвяване е болезнено... и сладко. Защото в самосъжалението и егоизма откриваме насладата от собствената същност. Любовта към себе си. Омразата към другия, външния и презрението към това което виждаме. Защото Аз-ът е Бог. Нали така казваше Гео Милев? Защото заобикалящият свят е низък и недъгав, но живеещ в хилядите си самозаблуди на хилядите си пионки-хора...

Точно това е мъничкото черно червейче на Гео Милев и индъстриал културата. Но аз го потискам, потискате го и вие... защото сме идеалисти, защото сме млади, защото светът още не ни е омръзнал. Но нека почакаме и видим... и забележим тапицирания таван на бялата си стая...