Вървя. Горещо е и усещам как обувките ми се пълнят с пясък. Вървя в тази пустиня откакто се родих и ще вървя в нея до смъртта си, но няма да я пребродя, защото тази пустиня се казва Вечност, а моят път - Живот.
В началото всичко ми изглежда лесно. Чувствам се лека, бърза и щастлива. Не съм сама. Имам си приятел - вятърът. Той често ми разказва за хората, пребродили пустинята преди мен. Някои от историите му са за смели мъже и жени, борещи се за свободата, други бяха за пътешественици. Слушах за хора, проповядващи любов и вяра, доброта и надежда. Сега съм малка и тези неща са далече от мен, но по своя път ще ги открия, ще ги разбера и дори ще ги преживея.
Вчера намерих оазис в пустинята. Вятърът каза, че трябва да остана там цели дванадесет години, за да мога после да продължа пътя си. Там имаше много дървета. Опитах от ароматните плодове на литературата (Вазов, Шекспир, Сервантес, Пушкин), на историята (Аспарух, Раковски, Наполеон, Хитлер), на биологията (Дарвин), на математиката (Архимед, Питагор)… Това беше моята среща с познанието, благодарение на което пораснах.
Продължавам по своя път. Често ми е трудно, понякога губя вяра, затъвайки в пясъка, но вятърът винаги ме окуражава. След време се уча да избягвам опасните места и точно, когато пътят ми става по-лесен, се случва нещо странно. Срещам друг човек, решил да прекосява пустинята. Влюбваме се и пътищата ни се сливат. Да вървим заедно се оказва много по-приятно. Чувствам се щастлива, защитена, но най-хубавото е, че вече не съм сама. Често ни застигат бури или ни преследват дивите, първични животни - страх, ревност, гняв, болка и тъга. Но ние винаги се справяме.
Един ден моят приятел сяда на пясъка и казва, че трябва да продължа сама. Въпреки, че бяха минали десетилетия от първата ни среща и аз бях пораснала, започвам да плача и да го моля да продължи. Той се опитва да ме успокои. Неговият път свършва тук, но ми обещава, че някога може би отново ще сме заедно. Не искам да тръгвам без него, но знам, че не мога да остана.
Продължавам сама през пустинята. Накрая се уморявам, лягам под лъчите на слънцето и заспивам завинаги. Тогава вятърът, който е моят наставник, вътрешен глас и съвест, утихва. След време изчезват моите следи, а аз самата ставам част от пясъка.
Пътищата на хората са различни, но си приличат по едно нещо - свършват. В един момент всеки стига до своя край и става част от песъчинките на Вечността. А аз едва сега излизам от своя оазис.
© Марина All rights reserved.