Неделя е. Събуждам се с леко притеснение в сърцето, че днес е много важен ден. Лежа в леглото си, леко замаяна от снощния махмурлук, и се опитвам да си спомня какво беше днес. Телефонът ми тихичко позвънява с мелодията на любимата ми приятелка. Вдигам и от другата страна на линията се чува кански писък. Сепвам се и изведнъж се чувствам страшно изтрезняла и бодра. Приятелката ми продължава да пищи около 2 минути, през които чуковете в главата ми се превръщат в гилотина и целият ми живот минава като на филмова лента. Тъкмо решавам да се включа в кряскането и - хоп! - настъпва блажена тишина. Включвам се веднага с въпроса "Какво става? Жива ли си?" (за момент помислих, че това е прощалният ù вик, преди да отиде на небето). "Спокойно, жива съм." - ми отговаря тя и аз се отпускам премаляла на леглото. И тя започва с това, че днес било Свети Валентин. Ето какво съм пропуснала. Това бил специалният ден. Ставам и отивам да изпия всички болкоуспокояващи в домашната ми аптечка плюс 2-3 чаши кафе ...