Огромна и необятна шир, покрита с пясъци и дюни, гушнала в скута си голямо огнено кълбо. В далечината камили кротко пристъпват, сякаш внимават да не объркат стъпките, предначертани от своя водач. Тук няма пътеки, пътища, автомобили, а единствените спирки са оазисите, кротко сгушени и някак благодарни на времето, че не ги е заличило. Бедуините,  иначе така горди и силни хора, сега са привели глава пред силата на огнената земя, сами разбират, че всичко това го дължат на нейното благоволение.
  Да, това е пустинята. Красива, необятна и загадъчна.
   Но не това е моята пустиня. Моята пустиня е също така голяма и необятна. И също така загадъчна. Но за разлика от тази, тя е пълна с хора, автомобили и строителство. Но въпреки това е пуста. А дали това не е мираж? Дали не сам вървяла достатъчно дълго? И тук изплуват страховете ми.
 Във времето, в което сме заобградени с всякакви екстри и какви ли не глезотийки, като интернет, телефони, бързи коли и много хора и все пак сме сами. Сами и някак натъжени от страх, че може би в бързината сме изпуснали нашият оазис.
 Какво би станало ако един ден, поне един ден, всичко това го няма  и ние трябва да разчитаме единствено на себе си. Ще успеем ли да прекосим тази шир? Ще намерим ли и нашият оазис? Бих казала, без да се замисля - не. Защото пустинята допуска само тези, които я обичат. А ние, в този забързан свят, забравихме да обичаме. Ние дори не виждаме красотата около себе си. Ето, това за мен е пустинята, начин на живот и синхрон между човека и природата.