Ще кажете, било е отдавна. А сякаш се случи вчера.
Толкова силно впечатление ми направи човекът, който за пръв и последен път гостуваше в дома ми. На 8 ноември 1994 година ми се обади литературният критик Марин Кадиев – председател на нашия писателски съюз, и ми съобщи, че пристигат с поета Павел Матев. Все още не бях приключил с ремонтните работи на етажа, но се зарадвах: идваха скъпи гости!
Посрещнах ги. На вратата най-напред излезе майка ми, а Павел Матев веднага се наведе и ù целуна ръка. Облечен бе в костюм, стегнат, изправен за годините си човек, с осанка, изключително чувствителен и задушевен. Веднага ми направиха впечатление дългите пръсти на ръцете му. Открояваше се басовият тембър на гласа му. Чирпанлия по кръв, роден в нашия средищен възрожденски край, той беше близка, сродна душа или както казваме – народен.
Павел Матев седеше до прозореца, реален и земен. Вечерта изпуши много цигари.
"Един от живите класици на съвременната българска поезия!" – мислех си. И сега, когато не ...