Mоят храм е моята душа. Ученията в моята Библия са под формата на нежна любовна лирика. Oнези, които проповядват моята вяра, са странстващите сърца и умове на известни и безизвестни хора на словото. Привидно измисленият свят, пленил ме в своето безгрижие с ритъм, е реалност, отваряща портите към себе си на хора, изcтрадали и обичали, търсили и  намирали. Тя се представя пред онези, които са губили себе си в друг и  после, макар  и плахо, са се откривали дори там. Това е светът на онези, чийто стремеж към по-добро ги е отвел до безкрайния булевард "Истина". Там, под такта на сухите капки дъжд, нелогичното се превръща в поезия. Там думите са величие, деклариращо богатcтвото на езика. Там всеки е писател на своя собствена история, носеща простото заглавие "Живот". Сивото е цвят, присъстващ в нашата палитра, но не и ежедневие. Усмивката е цяр. Благородството - естествено. Любовта - кралица. Вярата - крал. Красотата е на всеки, който я поиска. Желанието светът да се върти другояче е зараза, носеща се из въздуха. Нашите грешни души творят наслада, а меланхолията е майка на красиви произведения .
 Безразсъдството е добре дошло. Ние не се страхуваме от неизвестното. Нещата, които не знаем, палят така или иначе кибритливата спонтанност на хора на изкуството, която притежаваме и превръщат всяко малко съмнение във вдъхновение. Страстта, зaбила дългите си червени нокти в сърцата ни, подклажда сластния огън любов. Тя на свой ред ни тласка към живота, голи и боси, с устни готови да пият романтика и плам до сетния си дъх. Обичаме без страх. Не се притесняваме да рискуваме, защото знаем, че е по-добре да паднеш, защото си скочил, а не защото някой те е бутнал. Поезията е моят въздух, онзи, който ме поддържа жива и в същото време се явява незаменима опора под крилете ми. Тя е моята вода, онази, която утолява жаждата ми и отмива несигурността и боязливостта ми. Поезията е онова, което храни тялото и душата ми. Виждала съм я в девствените гори как лудо развява дългата си пола и сетне след торнадо от багри и емоции отлита, та да се яви на някой друг. Виждала съм я у малко дете, което спящо, вкопчило се в любимата си играчка, се усмихва на сън. Виждала съм я как плахо гали това Божие творение, притворила очите си и разгърнала сърцето си. Ето я и сега, аз я нося в себе си, притеснена, затила дъх, та да не би да я изпусна. Да не би случайно, тайно, нощем да се промъкне през прозореца ми и да отлети, без дори да се сбогува. Коя ще бъда аз тогава? Дали греха човешки ще допусна - да подмина цвете без да се усмихна? Дали от дъжда на тъгата мокра ще се върна вкъщи? Непознатото ме вдъхновява и в мен гори огънят на надеждата. Дано никога не разбера какво е живот без красота! Засега просто свеждам глава в дълбок реверанс пред моя покровител поезията. И нека тя прави с мен каквото пожелае. Аз съм само неин ученик, който с възхита ще я следва до където и когато тя му позволи.