Ден и нощ минават тъй безразлично. Времето, прекарано така идилично. Изгрев и залез изпращам, ала значение няма за мен в този ден обезсмислен. Мрак настанал е в мойта душа и задушава ме, изгаря всяка следа от любовта ми. Всичко това е безкраен престой. Ала може ли някой да види това, да разбере едно сърце, което е само и е останало във времето със свойте спомени и грешки. Този престой, в който надеждата е далеч в тунела, кара ме да навеждам глава и да стоя, и да се чудя: "До кога ще бъде така...?". Ежедневие, толкова до болка познато и сиво, което може би аз съм избрала, да живея с толкова свобода и самота, да знам, че човекът в огледалото срещу мен е "нищо особено" и да се питам "Кога ще съм уверена?". Това ми тежи и завързва ме...