Привечер край красивия бряг на Созопол. Есен е, небето е мрачно и черно и тук там мастилено синьо. Виждат само отделни ярки звезди. Шумът от прибоя е силен и успява да заглуши всичко останало. Както винаги ми е трудно с началото на всяка история. Да събера мислите си и да ги подредя в правилния ред. А има ли правилен ред или само аз така се заблуждавам. Да се опитваш да пишеш за вътрешния свят на друг човек е много много сложна задача ако не и невъзможна.
Надя стоеше сама на брега на морето и беше вглъбена в себе си. Не искаше да вижда никой. Светлините на малкия крайморски град се отразяваха в тъжните и красиви очи. Кой съм аз, че да разтълкувам излъчването на едни женски очи, толкова тъжни и мили.
Тя стоеше на брега и мислеше за онова , което беше преминало през живота и толкова набързо и така неочаквано. Дали любовта си беше отишла или само така си мислеше.Вятърът рошеше черната и коса и премрежваше очите ù. Да се вгледаш в чуждата душа и да се опиташ да я прочетеш - това е най-слож ...