Вървейки из прашните улици на всекидневието и дишайки аромата на мъглите, и спъвайки в разместените сиви плочки на тротоара, и губейки вярната посока и на хода си, и на мислите си и на целия си свят, се случи нещо. Не толкова неочаквано, колкото изненадващо. Защото аз чаках промяна, чаках я като дете със счупен крак, което брои дните до свалянето на гипса и тревожно си мисли: "Дано е зараснал правилно!". Чаках нещо да се случи, да разтресе спокойствието на деня, да пламне като живителен огън, от който се ражда феникса, да повдигне това сиво, синкаво-сиво, болезнено сиво наметало, което покриваше света ми. Чаках и се надявах "да е зараснал, както трябва".

Чаках! Колко съм била глупава?! Гипсираното ми очакване ми се подиграваше от болничния лист. Чаках! Безумно, нерешително същество, което така беше привикнало със сивота, че беше станало част от безименната ù приказка.

Чаках и носех в себе си жестокост и луд гняв към тези, които не разбираха моето чакане. А аз бях с гипсирано крило - как не го виждаха?! Чакайки нещото с главно Н да дойде някъде отвън, да блесне като лятна светкавица и промени деня ми, мислех единствено за това как другите не ме разбират. Колко жесток е светът с различните. Колко много исках да накажа всички, които не разбираха моята различност.

Чаках, задавена в собствената си апатия и злоба. Чаках! Отровена... от себе си. Моят идеал беше в преследването на лудостта и различието, в бунта, в непризнаването на правила, в хаоса. Идеал? Та това е само една странна идея, една невъзможна приумица, която никога не можеш да стигнеш. Това е една безпътна, ненужна, празна дума, зад която се крие не решителност, а всъщност страх. Страх да живееш.

Този сладък, прекрасен, неповторим жив живот, пълен с цвят, аромати, форми и песни. Този невероятен отрязък от време, в който можем да сбъднем вечността си. Тази магична фиеста от огън и огнени чувства. Този низ от звукове, тикове, допири, погледи. Този мой, жив, сладък живот...

Но да не изправерваме хронологията на събитията. Аз вървях по сивите тротоари с препънъти стъпки и чаках да се случи нещо, което сега разбирам, а тогава мислех за чудо. И то дойде като плесница и остави червени пръсти в душата ми. И осъзнах, че чакайки, аз не съм чакала нищо, че ми е било добре в своя малък ад, че ми е било уютно и лесно. Тази изненадваща плесница ми се стовари като шамар от мама. Знаете как удрят майките, нали?! Най-болезнените им плесници са от страх, от панически ужас, че детето им е могло да пострада и то по негова си вина. Най-мъдрата, най-разумната, най-сладката плесница е това.

Всъщност да ви кажа най-сетне какво се случи. Нищо! Нищо не се случи, нищо не се случваше и обещаваше да е вечно нищо. Нямаше нищо, което да чакам. Нямаше да има светкавици и трусове, нямаше да има разместване на пластовете. Не! Аз щях да си чакам, да си чакам винаги влак, който не минаваше през тази гара. Да чакам и с това да привърши всичко.

Да чакам??? Нищо??? Нищо??? Едно голямо, празно нищо??? Защо???

Плюх в дланта си и пляс! Събуди ли се, още не?! Пляс!!! Сега осъзна ли се? Не? Пляс!!! Хайде и от другата страна, за да изравним тена! Пляс!

И през сълзите, покапали от очите на душата ми, аз видях как мъглата отдръпва порочните си раздърпани поли. И видях пулса на улицата, който беше разместил тротоарните плочки. И чух хората, забързаните хора, с хилядите гласове на битието как обсъждат миналото, настоящето и бъдещето. И усетих трепета на въздуха. И се завъртях назад, за да се сбогувам с моя сив свят, ала него го нямаше. Зад мен имаше едно малко момичемце. То ми махаше усмихнато. Носеше дългата коса на моето детство, слюпените колене на моята игра и ухаеше на череши. А в очите на малката разбойничка аз видях едни мечти, бях ги забравила. "Чудесен старт!" - помислих си тогава. И хукнах да ги сбъдвам...

Сега? Сега тичам из улиците и прескачам измамните плочки, понякога не успявам и си слюпвам коляното... по дяволите как боли от слюпено... Е, поне не го счупих, нали? И тичам насам, натам, заигравам се с хлапето на моите спомени и си гоня вечността.