"Най-великото нещо на света е да можеш да принадлежиш на себе си"

Мишел Дьо Монтен

Не случайно “общата” е обидно нарицателно, нали?

Едно време хората се избивали с един рев на уста – СВОБОДА! Днес, когато всички я имаме даром, никой не се сеща за нея. Поне не и в прекия й смисъл. Сега в главата ми върлуват все мисли, произведени с етикет 2007 и това “...да можеш да принадлежиш на себе си” ми звучи по-скоро като да можеш да направиш нещо, когато(!) ти се прииска - този вид свобода ни липства в 21 век.

Ако сега ми се дояде таратор мога да отида и да си направя, нали?

Я да видим!

Ще взема пари от майка ми за краставици и мляко, ще си взема и такси, защото ако тръгна да ходя пеш до магазина, ще ми се отще да правя каквото и да е. После ще почна да режа, да джуркам, да лопортя с шкафове, да дрънкам с прибори и въобще да преча всячески на майка ми да си гледа филма. Тя нито ще ми даде пари, нито ще ме остави да й преча на кефа, така че аз оставам лишен от възможността да принадлежа на себе си и да си угодя.

Свободата е глава на удоволствието и ако главата липсва, удоволствието е мъртво. В моя случай конкретно, мъртав е тараторът.

Но да оставим това настрана. По-вълнуващ е въпросът "защо"? Защо да не си угодя? Защо да не тъпча по тревата? Защо да не слушам музика силно в късните часове? Защо, за бога, тараторът е мъртъв и кой, по дяволите, може да ми каже?!

- С-С-Сартр...

- А?!?

- “Адът – това са другите”.

- Аха-а...

Личната свобода за сметка на чуждата.

Поставен така въпросът, ние си говорим за егоизъм, а в 21 век умението да принадлежиш на себе си е живо изкуство, в основата на което лежи егоизмът, с най-мили чуства.

            Ходи ти се на кино, но трябва да си на училище и да дадеш тетрадката на приятел, да се подготви за изпитване. Трите левчета, дето ще ти фръкнат за билет, в същото време ти трябват и за подарък. А отсъствията, дето ще ти треснат, пък, са най-лошата част.

Е, отиваш ли тогава?

            Ето колко е трудно да разполагаш със себе си в наши дни. И все пак човек трябва да опитва, иначе би останал просто въглен в ада на другите. А ако едно време хората са давали живота си за свободата, то днес ни се налага да сме малко по-изобретателни, за да не плащаме толкова скъпо:

            Отиваш на спирката и изчакваш автобуса за училище. С помощта на естествения си чар и добро възпитание обясняваш на шофьора, че ще оставиш една тетрадка, а след еди-колко си спирки, едно момче ще я потърси. Вътре в тетрадката предварително си написал, че някой трябва да се погрижи за отсъствията. Кой е този някой, мисля че е повече от ясно. След това позвъняваш на майка си и най-учтиво й заявяваш, че ти трябват още три лева за подарък, които ще дадеш от името на твой приятел, който в момента няма. Достатъчно си запознат с родителската психология и знаеш, че майка ти няма да си потърси парите, “когато твоят приятел ги върне”, така че, приятно гледане!

            Споменах ли вече, че егоизмът е изкуство...

            Още в Древна Елада Аристотел е казал “човек е обществено животно” и като такова е свързан с останалите. С техните проблеми, задачи, прищявки, желания. Ако не ти се занимава с тях просто им кажи, задължително по най-елегантния начин, да си гледат работата и бъди свободен да принадлежиш на себе си. Ще си егоист, но егоист с най-мили чуства и никой няма да те мрази.

За целта ще правиш и компромиси, о да! Винаги, където и когато трябва. Без тях само ще обърнеш гръб на останалите, а ако го направиш пред теб ще стои нищо повече от едната гола гора. С компромисите ще добавиш именно онези малки щрихи към платното на социалния си живот, които ще превърнат егоизмът ти, с най-мили чуства, в завършено изкуство.

Погледнато задълбочено обаче овладяването на личната свобода може и трябва да се използва за далеч по-висши цели, отколкото това, просто да си угодиш, когато ти се прииска.

Ние хората се познаваме дотолкова, че да знаем как ще реагираме, ако лапнем муха в момента. Дали ще се смеем или пък ще плачем, ако я лапнем вдругиден това никой не знае. И тъй като ми стана любопино да разбера, при мен, дори заради едното лапане си струва да се живее.

Идеята тук е, че е важно да разбереш как ТИ ще се почустваш в дадената ситуация, а не да обслужваш реакцията и чуствата на някой друг. Принадлежи на себе си, разчитай на себе си, опознай се! Утре като падне бомбата няма да мислиш за съседката и малките й котенца я! Ще мислиш как да отървеш собствената кожа и в това няма нищо лошо.

А бомбата може да е всичко, дори например чуждия крак, настъпал те в градския транспорт. Чудо голямо, да, но, ако нямаш пари за билет може да се възползваш по най-подъл начин. Започни кавгата, разкрещи се за пет минути и побързай да си намериш място за сядане. Изиграй невинна жертва и драматизирай постоянно колко зле е кракът ти. Ще видиш как изведнъж всички ще забравят за билета, а дори кондукторката да се сети, едва ли ще поиска да те притеснява повече - “Горкият, толкова го боли”...

В тази ситуация ще се справиш само ако си убедителен, а за да си такъв, ще трябва да познаваш себе си в детайли. Отделяй си нужното време и ще видиш, че не след дълго, ще умножиш личната си свобода в сфери, за които даже не си и подозирал.

Всеки път обаче, когато решиш да се усъвършенстваш, ти избираш себе си пред останалите, а това е егоизъм в реда на нещата. Само гледай да не изпадаш в крайност и да се усъвършенстваш дотолкова, че да си помислиш, че не ти трябва чужда помощ. Тогава ще си в грешка, тъй като няма човек, който да не се нуждае от хора, освен пълния самотник, а за да не си такъв трябва да си егоист, но с най-мили чуства, както към околните, така и към себе си.

Свободата е като силното кафе, изпиеш ли го цялото ще преджасаш и яката ще се разтрепериш. Само ако си егоист, с най-мили чуства, ще знаеш, че е по-добре да го споделиш с някой друг, защото тогава, хем ще изпиташ максималното от положителния му ефект, хем ще разполагаш и с компания. Така, кефът ти е двоен.

П.С.

Свобода и удоволствие - това е като да си го клатиш между краката, точно след разкошен оргазъм.

Zimed