Така ми се плаче, че чак ми е смешно... Дали това не е симптом на полудяването? Странно бавно тече времето, все едно нещо да се случи чака. Не мога да го разбера... Никого вече не разбирам. Спусна се тежка,черна стена между мен и сърцето ми. Накъсана съм на парчета сякаш.
Но с кого да споделя,болкатаq пареща отвътре? Дали няма да бъда досадна или егоистка, да крада на друг времето за моите проблеми?
Мислех,че с теб се разбираме вече... Да, странно звъчи, но е така. Помислих, че свършило е кошмарното време, което ни теглеше все към пропастта... Мислех си... но само с мисленето си останах, явно. Как ли другите хора намират начин да споделят и бъдат разбрани, да страдат, да се гърчат от болки, но после всичко да отшуми, сякаш никога не е ставало толкова лошо... Но не и при мен... Не и при нас... На приливи и отливи е любовтта ни, сякаш сме прокълнати от Дявола...
Сякаш сме земята и небето, които се сливат, но в далечината пред погледите. Иначе, както денонощно се "гледат",вероятно са влюб ...