Не само с хляб се живее
(есе)
Остават тридесет минути до звънеца. Гладна съм. Броя монетите в джоба и прехвърлям в ума си нещата, които ще изям - баничка, солети, вафла... Баничките пак поскъпнаха, милинките - също. А монетите дрънкат. Както и мислите в изпразнената ми глава. Гладна съм. Остават двадесет и пет минути.
Двадесет и пет минути. Толкова прекарвам дневно в градския транспорт. В интерес на истината, обичам да пътувам - да се свия на най-задната седалка, да слушам музика и да си мисля. Или пък да гледам хората. Обичам да ги слушам. Разговори за училище, за контролни, за напрежение, за внуците, за малките пенсии, за увеличението на тока, за спирането на топлата вода, за работа, за проблеми, за гаджета. Понякога хората дори си говорят за музика. И за книги. Наистина много рядко, но се случва.
Понякога чета. В автобуса. А хората ме гледат странно. Еми, така де, като не мога да ям, поне да правя нещо смислено. Чета и слушам музика. Забравям, че съм гладна, забравям за вафлата в ра ...