Бяха минали дълги години, откакто нехората бродиха по Земята. Дългите и непрестанни човешки войни и ненаситната алчност на хората бяха направили от тази планета полу-мъртво сметище, където всички доизживяваха дните си. Всъщност дни нямаше – атмосферата беше покрита с прах и пепел, който не позволяваше да се види небето. На тази планета бяха останали само разврат и извратеност. Нехората отдавна се бяха отказали да посещават това прокълната място, където толкова много от техния вид бяха намерили своята гибел.
Но когато отчаянието е най-силно, такава е и надеждата. Имаше едно момиче, което живееше само в една от малкото останали планини. Ден и нощ тя седеше и гледаше злочестото небе с надеждата някой ден да види как изглеждат Слънцето, звездите и Луната, за които бе чувала от малкото останало изкуство, което беше явно изчезнало заедно с доблестта. Нейният живот бе едно от последните смислени неща, останали на Земята. Нейната душа събираше сили да живее с тази орис, само заради мечтата, че ...