Нека бъдем по-добри заедно, отколкото по-лоши по отделно!!!
 
    Преди няколко дни, вървейки с приятели по улицата, изведнъж някой ме побутна леко по ръката. Обърнах се и видях просяк, който бе вкопчил насълзените си и изпълнени с болка очи в моите. Той просеше милостиня, протегнал кокалестата си ръка с набръчкана от старостта кожа. Съжалих го и му дадох няколко дребни монети. Когато продължихме да вървим, а просякът остана далеч зад нас с огромната мъка, изпълваща душата му, приятелиte ми започнаха да ми се смеят и ме попитаха защо съм му дала пари. Той не бил част от общността, не бил облечен добре, миришел лошо и отблъсквал хората с окаяния си вид и просяшката си ръка. Tакъв човек не заслужавал подаяние, толерантност или каквато и да е съпричастност към положението му… После някой заговори на друга тема и всички разпалено започнаха да обсъждат казаното. Притесних се от бързата смяна на разговора и след кратко мълчание ги оставих и продължих сама да се разхождам.
Нима не беше човешко да проявя състрадателност към някого, да му съчувствам за преживените неволи или просто такива хора, като този старец, просещ немил-недраг по улиците, трябваше да бъдат отритнати от мен, от приятелите ми, от обществото?!? За приятелите ми случката не беше нещо съществено, но за мен беше, защото да си милосърден, състрадателен, добронамерен… човечен, е нещо принципно. Не трябва да се толерира зримото – фалшивото в живота ни, носещо ни привидно спокойствие и сигурност, а трябва да сме в готовност да открием незримото, онова, което се крие в душите ни, в сърцата ни, в нас самите, в същността ни. Нека бъдем промяната в света, която искаме. Нека бъдем себе си.
 
Не съм идеалистка и знам, че един човек не може да промени света, но съм убедена, че всички заедно можем да го направим по-поносим и по-добър.