И ето, че тя отново беше сама. Празната класна стая беше тъмна и студена, а навън бе мрачно, валеше тихо ситен дъждец. Отново беше дошла твърде късно, всички отдавна си бяха заминали. Приближи се до студеното стъкло на прозореца и притвори очи за миг... Някой я блъсна рязко и те се стресна, излезе от унеса. Беше едно от момчетата от класа й и не, класната стая отдавна не беше нито тъмна, нито празна, просто в нейната душа беше пусто и студено. От задните чинове се носеха викове, смях и закачки, но тя бе глуха за тях. Какво значение имаше, че тук беше пълно с хора, щом тя се чувстваше толкова сама. Сякаш беше в паралелно измерение, виждаше какво става, наблюдаваше безмълвно, но нищо не достигаше до нея, нито чуваше, нито усещаше. Погледна надолу към рисунката, която току-що беше завършила... Това беше любимата и група, те четиримата заедно, стиснали силно поредната награда, с широки доволни усмивки. Те сред море от ексталзирани фенове, които винаги бяха до тях... Но нали в залеза и зора ...