Новите българи

            В късния следобед, на десети май, последните слънчеви лъчи огряваха старите селски къщи от Живково време. Селото постепенно затихваше. Двайсетте човека, които живееха в него, се прибираха след  дългия ден. За това типично българско село истинско събитие беше идването на лекаря, преминаването на случайни туристи, отклонили се от маршрута си или посещението на внуци и деца. Точно на този десети май се беше случило такова събитие – внуците на баба Тонка бяха дошли, за да я видят. Баба Тонка беше жена в пълния смисъл на думата – тя беше уважавана от всичките си съселяни. Никога не отказвашеда помогне на някой в нужда. Именно затова, идването на внуците ù бе такова извънредно голямо събитие. За старците, тези деца бяха новите българи -  бъдещето.

            Като всяко село, и това си имаше кръчма – селското ”народно събрание”. В нея се събираха всички старци, за да обсъдят новите политически скандали, които толкова много ги вълнуваха. Нищо не разбунваше толкова страстите на дядовците, колкото политиката. Та именно към тази кръчма бяха насочени мислите на старците вечерта на този майски ден. Те с нетърпение очакваха сутринта да се съберат там и да разберат всичко около посещението на внуците на баба Тонка – как изглеждат те, как се държат. Тези, които имаха щастието да ги видят, обмисляха какво да кажат на съселяните си. Наизустяваха добрите фрази, които им хрумваха и правиха психически портрет на децата. Боже, тези деца! Само ако знаеха, че ще са тема на обсъждане една седмица!

            И така, сутринта дойде. В седем часа, когато отваряше кръчмата, старците, като мравки се запътиха към нея. За десетина минути ”парламента” се напълни и обсъждането можеше да започне. Главните разказващи бяха дядо Митко и дядо Васил. Именно те стояха на централната маса и всички погледи бяха насочени към тях.

 - Децата на Тонка вчера бяха тук – започна дядо Митко.

 - Знаем! Как изглеждаха? Говори вече! – нямаха търпение другите старци.

 - Момичето е на 15 години, а момчето на 17. Изглеждаха хубави деца, с усмихнати лица, високи, стройни... но бяха облечени... как му казваха... по модерно. Да, модерно! Момичето беше с високи обувки. Ей такива – показа дядо Васил. Панталоните ù бяха под пъпа, мръвката ù се виждаше! Блузата също ù беше малка, сякаш тоя, дето я е правил, от плата е пестил... А косата – бяла! Косата ù беше бяла!

Недоумение се долови по лицата на старците. Защо това момиче е изглеждало толкова... смешно!? Това ли е модерно – да си смешен!? В спомените им тя беше малко чернокосо момиченце, което тича по улиците и оглася селото със смях.

 - А момчето – започна дядо Васил отново – то също беше високо...

 - А как беше облечено? – бързаха да разберат другите.

 - Панталоните му бяха дълги... и накъсани. Имаха кръпки, бяха избелели и изтъркани. Блузата му беше шарена, много шарена, с надписи... - разказваше дядо Васил.

 - А косата? Каква му беше косата?

  - Прошарена и щръкнала! Беше намазана с нещо!...

Това бяха новите българи в очите на старите!

Старците отново се спогледаха, и отново в главите им нахлуха спомени! Спомени за това същото момче, но преди години. Малко, весело, неуморно, русоляво момченце, което тича  след стадото кози на селската поляна! Какво бе станало с тези деца? Какво ги бе променило така? Нима животът в града така им се отразява?

Месните хора слушаха много за града. За всичките нощни барове, развлечения и наркотици. Бяха чували и за децата, че те започват да пият от малки, да се дрогират и да правят секс. Но не искаха да вярват в това. Все пак децата са бъдещето на България! Те ще управляват държавата след години!

            По измъчените лица на селяните се изписа мъка и отчаяние. Те си спомниха какви са били те като малки. Разочарованието им бе голямо, също както и очакванията им да видят тези младежи. Сякаш вече не им се говореше. Постепенно започнаха да си тръгват замислени. И последните останали дядовци в кръчмата допиха сутрешната си доза ракия и тръгнаха всеки  по задълженията си. Вече беше обед. Пролетното слънце напичаше и се опитваше да стопли душите на тези стари, но истински българи.