Има жени, които изгарят на собствената си клада. Жени, които не се свенят да се раздадат до краен предел, ако изобщо има предел на себераздаването и себеотричането. Жени - вещици, жени - магьосници, но в същото време жени - ангели.
Когато обикнат, обичат до лудост. Когато обикнат, отварят широко, сърце и душа. Забравят за себе си, живеят за онзи, когото избира сърцето, всеотдайно, може би и властно, обсебващо понякога, може би до задушаване, но обичат с цялото си същество, с всяка частица, с всяка мисъл, с всяка сълза. Отдават всичко, безрезервно, напълно… Стават път в безпътието, звезда в мрака, постеля за умората, завивка за студа, мост над бездната, оазис в пустинята, дъга след поройния дъжд… Жени съзидателки, жени с много лица и с безброй роли. И всичко това им носи наслада, и търпят, и разбират, и съчувстват, и се борят, и не се предават… Не се предават и не предават онова, което е там, в сърцето. Не искат и не очакват нищо в замяна. Стига им да чувствам топлината в гърдите си. И когато вътре започне да охладнява, да замръзва, тогава са и демони, и ангели с още роли, с още лица. Стигат предела, минават и отвъд него…
Но почувстват ли нотка предателство, с голи ръце бъркат дълбоко в сърцето и изтръгват безпощадно и безвъзвратно. После оставят раната зейнала да кърви, за да им напомня себераздаването и себеотричането. За да помнят дни, месеци, години - цял един човешки живот и никога да не допуснат отново да се превърнат в път за скитника, в звезда за незрящия, в постеля и завивка за неблагодарния, в оазис за онзи, заровил сълзите им в пясъка… Помнят болката, от която разцъфват маргарити, за да се пръснат в слънчева обич към вечността…
© Златка Чардакова All rights reserved.
Имай вдъхновяващи дни!