Срещу мен стоеше тя, говореше колко я боли, плачеше… в ръцете си държеше счупено огледало, парчета кървави мечти, надежда, куп лъжи и обещания… хиляди истории…. Каза, че се чувства някак чужда, сам-сама на света… Питаше къде е сбъркала, къде беше точката на пречупване в нея…
Погледнах я, косата ù падаше в безпорядък, сълзите ù си проправяха път между ръцете ù и капеха върху огледало… Тя гледаше счупеното си отражение…
Някак знаех как се чувства, какво изпитва и за какво мечтае, сякаш знаех коя точно Тя e… Tя ме попита: “Pазбираш ли, знаеш ли какво е да се самоизгубиш, да не знаеш вече какво точно искаш, накъде си се запътил, да се гледаш и да не се познаеш…?!?”
Но аз не отговорих, дълбоко в себе си си казах: “ДА, всеки се е губил някога, но сърцето само намира пътя обратно към себе си!!!”
Погледнах я, а в образа ù себе си познах....
Но това беше част от моето минало аз…. онова слабо момиче, носило куп страхове в своето сърце, незнаещо ни, посокa, ни цел… лутащо се…
Може би години бяха ...