Осмият смъртен грях
Над леглото ми виси икона на светите братя Кирил и Методий. Това е евтина репродукция, залепена върху дърво. Не знам от кого е рисуван и в коя църква се намира оригиналът. Светците са изографисани според църковния канон – Кирил е представен като по-млад тъмноок и тъмнокос мъж със свитъка с азбуката в десница и с кръст в другата ръка, а Методий – с побеляла коса, в епископски одежди, държи в едната ръка евангелието, а с другата благославя. Канонът за иконите на светците, които са исторически личности като нашите братя, с неизменността си може би е запазил някои техни истински черти, та нищо чудно те да са изглеждали приблизително така. Кирил наистина е бил доста по-млад от брат си. Когато разглеждам лицата им, виждам колко различни по характер ги е представил художникът. Кириловите очи са кротки, вглъбени, като че ли предчувства ранната си смърт, умни и някак тъжни. Лицето на Методий е напрегнато, очите му горят, той е изпълнен с решителност и сякаш с някакъв гняв. За какво тъгува Кирил и на какво се гневи Методий? Братята сякаш гледат към хилядолетието, последвало тяхното дело. Гледат разрухата на великата дотогава българска държава и не вярват на очите си. Виждат как стотина години след тях при българския цар Борис ІІ, внук на Симеон Велики, Източна България пада в “плен руски” от езичниците на киевския княз Светослав Игоревич, а след това пък става плячка на Ромейската империя. Виждат многолетните борби на Самуил и как сърцето му не издържа гледката на избодените очи на войниците му, а после виждат окончателното завладяване на някога могъщата държава. Виждат и възраждането и при Асеневците, но, уви, с византийски модел на управление с присъщите му дворцови заговори и прекалено голяма експлоатация на народа. Виждат как възродена България преживява възходи при Калоян, Иван Асен ІІ, Светослав Тертер и кризи при голям брой дребномащабни Асеневци. Виждат нашествието на бича божи на средновековието – татарите и храбрите отряди на Ивайло. Виждат как цар Иван Александър воюва с християнските си съседи и дели царството между синовете си докато над България пада застрашителната сянка на нов азиатски завоевател. Виждат петте тъмни и страшни века на турското робство: керваните роби и робини, избитите боляри и свещеници, горящите градове и села, насила потурчените мъже и жени, превърнатите в еничари български момчета. Виждат стотиците чети от отчаяни мъже, тръгнали да отмъщават и десетките неуспешни въстания, страшната безнадеждност и бавната загуба на историческата памет на превърнатия в работен добитък народ. Бавно и тежко се влачи времето за откъснатите от света българи. Другите европейски народи се измъкват от средновековието, развиват производство и търговия, правят географски открития, творят ново изкуство и умножават броя си. Българите робуват, гинат и забравят кои са били. Но все още имат песните и хората си, християнската си вяра и азбуката. И с тази азбука, с азбуката на двамата братя един монах записва старата им история, за да ги освести, да им припомни, че са имали славно царство и господарство. Имали са и пак могат да имат. Така започва пробуждането, отприщва се дълго трупаната ярост на робите. И след още много жертви, след едно обречено въстание и една тежка война те са свободни, имат нова държава. Част от тях. Другите в Македония и Тракия остават в Турция, за тях робството продължава. И свободните и робите имат една цел – съединение. Десетилетия се стремят към това, но съдбата и великите сили са неумолими. И в народния дух нещо се пречупва. После братята виждат нашето време... Няма вече велики владетели, няма бойни или духовни победи. Има алчни и глупави управници и отчаян до безразличие народ. Затова погледът на Кирил от моята икона е тъжен, а на Методий гневен. Към нас, техните потомци са отправени погледите им. Кирил тъгува, а Методий се гневи като виждат днешната ни глупост, алчност и отчаяние. Особено отчаянието – според мен то би трябвало да е осмият смъртен грях.
© Мария Георгиева All rights reserved.