Глупаво, глупаво, глупаво.

   Беше май. Около 24-ти. След по-малко от 10 дни заминавах за Щатите. Исках един безгрижен уикенд на морето с приятелки. Тичахме след хвърчилото, събирахме мидички, излежавахме се голи... всичко, което може да се нарече свобода на духа и тялото. Беше чудесно. Запалихме огън. На плажа, освен нас, имаше и друга компания. Голяма. Как ви звучи 3 мацки на плажа, сами. Никои не знаеше, че моите приятелки са двойка, а на мен грам не ми беше до мъже. Аз заминавах, нямах време за безсмислени авантюри, а и отдавна не ползвах секса като начин за общуване. Но ето, че колкото и не желаех и се дърпах на съдбата...

   Той дойде. Странно. Не исках нищо. Прекарахме просто една чудесна вечер в сладки приказки до огъня. Заспахме. Но поотделно. Не исках да се сближаваме. Не знаех колко е часа, всички бяха заспали, а на мен ми беше студено. Чух гласа му „Деси, студено ли ти е?“. Не съм го предизвикала, не исках да ходя, но ми беше студено. Мушнах се под неговия чувал и... какво се случи, не зная...  сърцето ми заблъска лудо. Заспахме. Прегърнати мило. Нищо повече от това не се случи.

   На другия ден неговите хора се стегнаха и си тръгнаха. Говорихме бегло някакви общи неща, не си разменихме телефони... нищо. Той тръгна. Продължихме да пускаме хвърчила и да гоним ветровете. Беше като в приказка. Прибрахме се и ние с моите верни приятелки. След ден-два се присетих и реших да го потърся. Момчето от плажа. Момчето, с което ми беше топло. Колко мило. Не беше трудно в социалната мрежа да намериш някои. Писах му и всичко започна... или беше вече започнало? Видяхме се два пъти, преди да замина, нищо не се случи. Но всъщност...

   Месеци наред не спряха мейли, истински писма, скайп разговори. Всъщност всичко се беше случило тогава, под чувала, до огъня, на топло... бяхме на пет месеца, седем часа и хиляди километри един от друг. Но бяхме заедно... някак си.

Прибрах се и всичко беше вече ясно, решено... Прибрах се, за да сме заедно, а исках да остана, смятах, че Американската мечта не е никак лоша идея, но се прибрах. И всичко бе толкова красиво. Няма думи, с които да опиша... любовта, всеотдайността и радостта ни. Обичаме планината, природата, живеем в синхрон с нея. Имаме толкова общи интереси, ходим на кино, четем книги, вечери на свещи, спортуваме заедно, срещаме се с приятели...

   Но нали не предполагате, че това е всичко.

   И приказки не съществуват, нали?

   След време започнаха караници, малки и големи, всякакви размери. Случиха се неописуеми неща. Но си бяхме заедно и се борихме да запазим любовта си. Той ме ревнуваше, аз също. Аз му се карах за глупости, той също. Но прекалих...

Бих пропускала подробностите, но моите обиди, скандали, драми, шамари, прищевки и всякакви там простотии на принцеса, на която граховото зърно все ù  убива, дойдоха в повече. Той е прекрасен човек. Добър, мил и грижовен. Прецаках се. Не искам да го губя. Живеехме заедно последните няколко месеца. Забързана и загубила се в собствения си егоизъм (а аз го обвинявах, че е егоист) го тормозех много. Чашата преля преди седмица, когато го ударих. Пияна, грозна гледка. Срамувам се. Яд ме е. Лоша, лоша, лоша... бях. А не съм. Не съм лош човек. Но се загубих. Не вярвах на себе си, това е най-страшното. Сега си поемам последствията. Стискам зъби.

   Хей, момичета и момчета. В една връзка са двама. Пусни човека до себе си. Не се впивай във него. Разделяйте важното от маловажното. Мислете позитивно. Уважавайте половинката, уважавайте и себе си. Усмихвайте се, живейте и обичайте. Не забравяйте малките неща, милите жестове, добрата дума. Замълчете, когато трябва. Бройте до три, преди да кажете нещо. От думите боли и се помнят. Човек се забравя в яда си. Може би в момента го идеализирам, но момчето си струва. Чувствам се истински щастлива с него. Реална, желана, обгрижвана. Имах всичко, което исках и което не исках. Уют, дом, топлина. А сега седя с празни ръце. Нищо не е същото. Вече знам... но бях забравила.

   Не плача, не мога. Мисля много. Срещам се с хора и въпреки че телефонът ми не спира да звъни от „доброжелатели“... ми е пусто, тъпо, виновно. Има толко неща, които да кажа и всъщност не казвам нищо. Давайте любов, радост, спокойствие на хората. Разбирайте ги, слушайте ги. Всичко това е толкова важно. Когато направиш някого щастлив, ще сте щастливи и вие. Има равновесие. Има синхрон. Наистина съм добра домакиня, добро момиче, красива, привлекателна, обичам секса (обожавам го), обичам да нося перверзно бельо, обичам изненадите (и да правя такива), обичам приятелите си, обичам и мене си, в много неща съм добра, по дяволите, наистина съм добра, вярвам в себе си... сега... Но бях забравила...