Млада съм и младото ми тяло излъчва сила, ярост, огън... тъга. Коя съм аз? Стоя пред огледалото и се питам. Мразя се. Ненавиждам се. Боли ме. Дива съм. Коя съм и защо съм тук? Защо съм лишена от....? И тук угасвам. От кое? Това е нещото, което ме влудява. Нещото, което не ми достига. От обич? От ласка? От одобрението и топлината на родителите ми? Майната им! И тях мразя! Плача и искам да разбия огледалото. Бих се нарязала цялата на парчета, защото хапчета не свършиха работа. Как ли би изглеждал образа ми в натрошеното и окървавено огледало? Бих била аз! Странно, но това ме спира. И все пак искам да живея. Не, не това, имам право да живея и си го искам! Искам си живота и мечтите. И правото на щастие и място в него. Моето място. Аз съм си аз!
Млада съм, не знам какво е любовта, но знам какво е да си влюбен. Знам. Защото видях как ме проряза. Видях стрелата. И докато се чудех какво лети към мен, вече горях... Онова момче. Първото. После следващото, всички специални, единствени  и само за мен... Най-готините, най-дивите, най-нежните? Нежните? Даа! Беснея и се лутам в чувствата си, в търсенето на нещо, което знам, че е истинско, защото страстта ми към момчетата не ми стига. Не е само тя. Не ми стига. Има нещо, което им липсва...
Цигарите, купоните и празните бутилки от алкохол и бира... музиката, която ме раздира. Музиката, която изправя косите ми и кара хората да ме сочат с пръст.  Тълпата от младежи, блъскащи се един в друг, тълпата наречена “приятели”. Но имаше и такива. Заедно нощем до късно, палейки цигара след цигара, стоейки на прозореца. Дългите разговори за нас, мечтите, любовта и секса... и после раздялата. Блъсках с ръце по стените в празния им апартамент, убивах се от плач. Стоях в средата на стаята и не проумявах къде е тя. Имаше само една огромна болка и не ми пукаше за никой. Прибрах се в къщи, отмаляла и празна, седнах на масата и извадих листите и там на тях излях всичко. Така продължих, вече имах сила със себе си - дневник, които после накъсах на парчета и изгорих. “Аврора”, името на първата ми книга, за която написах няколко реда и после накъсах и изгорих, но от която остана името... Имах и мен. Изпитах болката, цялата и докрай, но повярвах, че предстои още и то не закъсня...