Нощта отново превзема света и за пореден път разказва за нас. Спомням си усмивката ти и звънкия смях, който огласяше околността до сутринта. Вървяхме хванати за ръка и слушахме песента на щурците, а топлият вятър разрошваше нежно косите.
   Като малки деца се гонехме из зелените поляни, а после, събрали в шепите вода, се мокрехме и бягахме щастливи. Не се обръщахме към миналото, оставахме слепи и за бъдещето, но се наслаждавахме на настоящето. Всеки миг беше нов и ние бяхме нови, но се обичахме до лудост...
   Един ден обаче всичко това рухна - изведнъж. Ти не се обади да ме попиташ как съм спала. Не ми вдигна телефона, когато звънях, а просто изчезна. Видях те след няколко дни, но вече не беше момчето, което някога обичах, а може би все още дълбоко в мен гасне любовта...
   Тогава осъзнах колко е крехка любовта... понякога дори нежният полъх бе достатъчен, за да я разруши.
   Оттогава се измина година, а срещите ни бяха редки и незапомнящи се. Виждах те с друга и сърцето ми се късаше, ала всичко е само временно и после отминава. Така си мислех и аз до вчера, мислех, че вече не ме вълнуваш, а сърцето не примира щом си около мен... Заблуда!!! Когато си обичал, никога не се забравя любимия.
   Снощи неочаквано те видях и всичко в мен се сви. В гърдите ми нещо заподскача, а очите не искаха да отделят поглед от теб. Приближи се, усмихна се и отново почувствах, че живея. Колко е хубаво да си жив! Отново говорехме, макар че зад думите ни имаше доза заяждане.
   Седна до мен и ме докосна. Господи, сърцето ми щеше да изскочи! Защо? Защо още кръвта във вените започва да бушува след толкова време?
   Жената с косата отново ме посети. Не, не смъртта, а любовта. Тя идва и ти подкосява краката, подтиква те да се чувстваш безсилен и свободен. Подарява ти крила, които си взема, щом реши. 
   И въпреки това е хубаво да полетиш дори за една минута. Да почувстваш, че си жив, че сърцето в теб все още бие, че въпреки всичко си заслужава "жената с косата" да те посети отново.