Нощта отново превзема света и за пореден път разказва за нас. Спомням си усмивката ти и звънкия смях, който огласяше околността до сутринта. Вървяхме хванати за ръка и слушахме песента на щурците, а топлият вятър разрошваше нежно косите.
Като малки деца се гонехме из зелените поляни, а после, събрали в шепите вода, се мокрехме и бягахме щастливи. Не се обръщахме към миналото, оставахме слепи и за бъдещето, но се наслаждавахме на настоящето. Всеки миг беше нов и ние бяхме нови, но се обичахме до лудост...
Един ден обаче всичко това рухна - изведнъж. Ти не се обади да ме попиташ как съм спала. Не ми вдигна телефона, когато звънях, а просто изчезна. Видях те след няколко дни, но вече не беше момчето, което някога обичах, а може би все още дълбоко в мен гасне любовта...
Тогава осъзнах колко е крехка любовта... понякога дори нежният полъх бе достатъчен, за да я разруши.
Оттогава се измина година, а срещите ни бяха редки и незапомнящи се. Виждах те с друга и сърцето ми се късаше, ала всичко ...