ОТВЪД ХЪЛМОВЕТЕ
Питаш ме дали си струва да се надяваме на бъдещето! В този въпрос се съдържа цялата ти любов към живота, мълчаливия ти стремеж към всичко, което може да ти убегне, усещането че той - животът, просто те подминава. Човек живее с представи. Те му помагат във върховното усилие да заобиколи реалността и да погледне към онова "утре", което трябва да се случи. В същото време продължава да извършва движения, наложени от съществуването. Изкачва стъпалата до работното място, прави това или онова, докато затвори кръга на един отлитащ ден, който сякаш не е изпълнил смисъла си. Усещането за безмислие го връхлита още след първите две стъпала. Останалите изкачва с чувството, че е емигрант в собствения си свят. Някъде дълбоко в съзнанието се е загнездила надеждата, че рано или късно ще се завърне в родината на своите осъществени копнежи и ще запулсира с живота, който му се полага...
Изглежда човек остава завинаги в плен на своите представи за бъдещето. Все едно дали го признава или не. ...