От края на 18-ти век досега по-голямата част от световната история се групира в три двойки от периоди, определени от въоръжените конфликти като войни (в това число граждански и хибридни), въстания и терористични актове. Началото и краят на даден период не винаги могат да бъдат строго определени, а в някои случаи има известно припокриване, понеже периодите не завършват по едно и също време за различните страни.

Първата от тези двойки има отношение към двете френски империи, всяка от тях дошла на смяна на република. За начало на първия период можем да вземем Френската революция от 1789 година, след която Франция се намира в състояние на гражданска война, а после започва серия от войни, в които се проявява военният гений на Наполеон Бонапарт. Вторият период включва революциите в Европа от 1848 година и войните на Втората империя на Наполеон III. Всеки от двата периода съдържа войни на Франция против Австрия в Северна Италия (1792-1802 и 1859), против Русия (1812-1813 и 1853-1856) и завършва с поражение от прусаците (1815 и 1870). И двамата императори завършват жизнения си път на британска територия.

При първата двойка периоди значителна част от войните са без отношение към френските империи, понеже през 19-ти век транспортът и съобщенията не са на ниво, позволяващо истинска глобализация на конфликтите. Това касае в частност Войните за независимост на испанските колонии и Гражданската война в САЩ (1861-1865). Но войните в Европа касаят световните сили и политическият им отзвук е най-силен.

В интервала между първия и втория период остават революциите във Франция и Белгия от 1830 година, а между втория и третия период остава Руско-турската освободителна война (1877-1878).

Втората двойка от периоди на въоръжени конфликти е определена от двете световни войни. Третият период започва не по-късно от 1904 година с Руско-японската война (1904-1905) и Първата руска революция (1905-1907). Освен Първата световна война в него влизат Итало-турската (1911-1912) и Балканските войни (1912-1913),  Гражданската война в Русия (1918-1922), Руско-полската война (1919-1920), въстания, атентати или граждански войни в Германия (1918-1919), България (1918, 1923 и 1925) и Австрия (1927), свалянето на режима на Бела Кун в Унгария (1919) и определянето на границите на Турция (1923).

За начало на четвъртия период можем да вземем 1933 година с идването на Хитлер на власт в Германия. В него влизат (освен Втората световна война, която за Китай започва през 1937 година) гражданската война в Австрия (1934), италианските нахлувания в Етиопия (1935) и Албания (1939),  гражданските войни в Испания (1936-1939) и Гърция (1943-1949) и антикомунистическите съпротивителни движения в Източна Европа и СССР, продължили и през 50-те години на миналия век.

Петият период, това е Студената война. Тогава светът е преживял Корейската (1950-1953), Виетнамската (1961-1975) и Афганистанската война (1979-1989), съветските намеси в Унгария (1956) и Чехословакия (1968), Карибската криза (1962) и други събития, имащи отношение към конфронтацията между комунистическия и капиталистическия свят. Паралелно с това протича разпадът на колониалните системи. Периодът приключва с края на Съветския съюз (1991), последвалите локални конфликти на тази територия и, разбира се, с войните в бившата Югославия, завършили през 1999 година.

Шестият период е свързан с борбата срещу ислямския радикализъм и тероризъм. Той започва не по-късно от атаката срещу Световния търговски център от 11 септември 2001 година и още не е приключил. Той прилича на Студената война по това, че в повечето случаи става дума за множество от локални конфликти и терористични актове, а не за война в класическия смисъл на думата. Нека напомним, че още в Иракската война от 1991 годига една условно казано христианска страна (САЩ) воюваше с една мюсюлманска страна (Ирак). Това, че «западни» бомби са убивали мирни мюсюлмани, ще стане впоследствие мотив за отмъщение от страна на ислямските терористи.

Впрочем и при войните в бившата Югославия имаше враждуващи страни, определени от религията  – православни (сърби), католици (хървати) и мюсюлмани (в Босна и в Косово). Това беше в известен смисъл намек за предстоящи конфронтации между Русия,  НАТО и ислямския фундаментализъм, макар че не бива механично да се прави паралел между него и мюсюлманите от бившата Югославия. По същия начин политическата ориентация на воюващите страни в Испанската гражданска война (1936-1939) са показвали, че Втората световна война е щяла да бъде между фашисти и антифашисти. А разногласията в републиканския лагер, достигнали до въоръжени сблъсъци в Барселона през 1937 година, са загатвали за Студената война между СССР и САЩ, съюзници през Втората световна война. Впрочем положението на сърбите във войните в Югославия напомняше и за положението на България през Междусъюзническата война, воюваща срещу всички съседи.

Характерна особеност на четвъртия и шестия период е наличието на двойки тоталитарни идеологии, стремящи се да подчинят индивидуалното човешко поведение на норми, отиващи по-далеч от патриотизма и често влизайки в противоречие с него. Във всяка двойка едната идеология е агресивна, а втората може да бъде определена като автодеструктивна.

В четвъртия период агресивен е фашизмът, който от позициите на расовото превъзходство оправдава унищожаването на другите народи и държави. Автодеструктивен е комунизмът, който намира най-пълна изява в Съветския съюз и по-късно в Китай. По времето на Сталин той праща в концлагери представители на всички съсловия и етноси (фашизмът посяга само на малцинствата), разрушава христиански храмове и културни паметници, а през епохата на Брежнев (отнасяща се към петия период) подкрепя финансово прокомунистически режими в други страни, докато собственото му население в голямата си част трябва да се задоволява с екзистенц-минимум. По време на Втората световна война големите загуби на СССР се дължат в голяма степен на изтребените от чистките командни кадри. В мирно време пък икономиката се управлява некомпетентно и на загуба. Колко милиона са жертвите на Културната революция в Китай едва ли може да се каже със сигурност.

През шестия период агресивен е ислямският фундаментализъм, а автодеструктивна е тенденцията да се изисква от гражданите на западните страни да са политически коректни, да допускат фактическа положителна дискриминация (полза от която да имат малцинствата) от страх, че иначе могат да ги обвинят в расизъм или исламофобия. Тази тенденция изисква съзнателен отказ от елементи на западната култура, имащи отношение към христианството (като да речем коледни елхи по площадите), често под претекст, че те биха могли да обидят представителите на мюсюлманските малцинства. За краткост ще наречем тази тенденция уокизъм, макар че този термин касае американското общество и не се прилага към Западна Европа.

Радикалният ислямизъм праща терористи да убиват населението на христиански в миналото, а днес лаически страни. Името на африканската терористична организация «Боко харам» означава: «Западният начин на живот е грях». «Ислямската държава» в Сирия и Ирак превръщаше поданиците си в пионки, нямащи право да слушат музика, а поданичките си – в сексуални робини. Талибаните в Афганистан взривиха гигантски скулптури на Буда.

Плод на ляворадикални тенденции, комунизмът и уокизмът са използвали изкуството и литературата за емоционално въздействие върху публиката. Социзкуството изграждаше обаятелния образ на героичния и самопожертвувателен комунист, показвайки на публиката, че и тя трябва да възприема себе си като част от борците за вечно щастие на човечеството при комунизма.

В съвременното западно кино се наблюдават случаи на преднамерено изоставяне на автентичността (почерпана от европейски литературни източници) в полза на засилено екранно присъствие на цветнокожи актьори. Когато художествен филм описва усилията на кюрдски или сирийски мигрант да се добере до Англия, той оказва въздействие върху хората, предпочитащи емоционалните доводи пред логичните. Разчувствани от индивидуалния случай, те не трябва да си задават въпроса какво ще се случи със Западна Европа, ако тя приема милиони мигранти, голяма част от които биха предпочели шариата пред светското общество. И сред които, както практиката нееднократно е показвала, някои ще прибегнат до насилие спрямо това общество. В този смисъл уокизмът улеснява работата на ислямския тероризъм. Впрочем има и пример за сътрудничество между фашизма и комунизма и това е договорът Рибентроп-Молотов.   

Наличието на цензура е обща черта на четирите идеологии. Фашистите горят книги, аутодафето не отминава дори Хайнрих Хайне. В СССР на публично осъждане е подложен «Архипелагът Гулаг» на Александър Солженицин, който заклеймяващите не са имали възможност да прочетат. В редица мюсюлмански страни е забранена книгата «Сатанински строфи» на Салман Рушди, а авторът й е удостоен с честта лично аятолах Хомейни да издаде фетва, призоваваща писателят да бъде убит. В Гренобъл лекциите на проф. Клаус Кинцлер са отменени, след като студенти, привърженици на крайната левица, го упрекват в ислямофобия. Кинцлер си позволил да реагира на неотдавнашното обезглавяване на гимназиалния учител Самюел Пати от чеченец за това, че показал на учениците си карикатурите на пророка Мохамед.

В Бостънския университет от студентите и преподавателите изискват да попълнят един въпросник, в който на всеки въпрос има само един политически коректен отговор. Преподавател, не отговорил правилно на всички въпроси, няма да види повишение на заплатата. В Китай пък, заради пресичане на червен светофар (доказано от запис на камера) банката няма да ви отпусне заем с ниска лихва. Както е тръгнало, разликите между Бостън и Пекин ще се окажат по-малки от приликите.