П И С М О
До Зоя Петрова и Александра Бенер, по повод публикуването на писмата им в книга.
Благоевград - Германия
Здравейте, Зоя, Александра!
Четох и плаках, плаках и четох. А сега пиша и плача, продължавам да плача и пиша. Животът наистина е тъжен. И труден. И то много. Не успеем ли ние самите да се порадваме на първата си глътка топло кафе, да погледнем сутрешното слънце с нашите очи, не прегърнем ли истински децата си, кое тогава е щастие?
Щастието се натрупва, но се започва отдолу, отвътре, от най-мъничкото. Ако не можем да определим как мирише вятърът, какво значение има в каква кола се возим.
Аз също всеки Божи ден се питам кое е щастие? Къде е? Често се обръщам и връщам назад, да не би да съм го забравила някъде. После тичам, тичам, да го догоня. А то било до мен, сгушило се вътре в мене и чак когато се засмее толкова силно, като морето, аз го усещам, виждам го. Хващам го за ръка, здраво, много здраво и политам. Като пеперуди, многоцветни, полетели.
Но кой ти дава толкова много ...