Убеден съм, уважаеми читатели , че пред всеки един от вас е възниквал, на определен етап от развитието ви, въпросът за смисъла на нашето земно съществуване и за съществуването на вселената като цяло. Мисля дори, че още в юношеско-девическата възраст този въпрос започва да ни преследва с особена ярост. Спомням си един младеж - студент по физика, който навремето ме молеше да му дам отговора. Самият той отчаяно го търсеше и ми заяви, че ако не го открие в обозримо бъдеще, възнамерява да сложи край на живота си. Изпитах огромно чувство на отговорност, защото се съгласих да контактувам с него, за да го отклоня от това пагубно намерение, а не разполагах с ясен и категоричен отговор, за да го предпазя. После пътищата ни се разделиха и не зная каква е била съдбата му. Зная само, че сме много малки, за да разсъждаваме пълноценно върху толкова грандиозни неща и съвсем нормално е да се провалим в опитите си да намерим пълноценен отговор. И все пак ми се струва, че едва ли само едното голо любопитство да надникнем зад стените на този огромен космически свят - а всъщност само наша по-широка затворническа клетка, ни подбужда към търсене. По-скоро това е един инстинкт за самосъхранение, който на най-ниското си стъпало ни кара парадоксално да избягваме търсенето, но още на следващото ни диктува да го продължим. Може би именно това дирене на смисъла коренно ни отличава от животните. Те също като нас имат душа и това се вижда в погледите им, особено на някои от тях, какъвто е случаят с агнетата и сърните. Вероятно и тяхната душа е точно толкова безсмъртна, колкото и човешката, макар че лично аз не съм убеден в безсмъртието на душата, а единствено в свойството й да съществува и след физическото тяло. Но докога? - Това вече е съвсем друг въпрос. По отношение на въпроса за смисъла на съществуването хората се разпадат само на няколко непресичащи се класа. Първият от тях се формира от онези, които буквално отказват да размишляват по този въпрос и дори са алергични към него. Те смятат, че това само може да им навреди и заемат позицията, която Хораций гениално формулира със своето прословуто "Carpe diem" /"Улови мига", т.е. живей днес - в настоящето/. От само себе си се подразбира, че тези хора са атеисти по душа. Те сякаш предпоставят със своя избор да сграбчват настоящето, че този живот е единствен. Той е тук и сега. Миналото е вече мъртво, бъдещето още не съществува и следователно трябва максимално да се възползваме и да оползотворим настоящето. Подобен род хора винаги са ме карали да изпитвам към тях отвращение . Подходът им към живота е чисто консумативен. Те по нищо не се отличават от една претенциозна свиня. Тяхната святост се редуцира единствено до това да опазват извора на настоящето чист, за да си умият добре краката в него.

Вторият клас хора е обособен от онези, които осъзнават, че има нещо зад Завесата и полагат усилия да я повдигнат, но с едно единствено условие - тези усилия да не излагат на риск битието им. Те са близо до границата между атеистите и вярващите, поради което обладават двояки характеристики. Приемат тезата, че има Създател, който им гарантира, че при определени норми на поведение тук - на Земята, Небесното царство им е в кърпа вързано. Те само трябва да се опазят от греховни изкушения и постепенно, и еволюционно, да развиват тялото на праведността в себе си, а то самото е залог и гарант да пребъдват, добрувайки в една Идна реалност. Тъй като не бързат за никъде, този тип хора си позволяват и лукса да надничат, при случай, зад ключалката, с надежда да зърнат преждевременно Смисъла, но само от любопитство. Нали самият апостол Павел им обещава пълното му познание едва след Смъртта:

Сега виждаме смътно като през огледало, а тогава - лице с лице; сега зная донейде, а тогава ще позная, както и бидох познат. /Първо послание до Коринтяни: 13:12/

а и Иисус формулира легендарното си твърдение:

Аз съм пътят и истината и животът; никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене. /евангелие на Йоан: 14:6/

Най-накрая идва третият клас хора. Тези хора фанатично търсят Смисъла още в този живот . Те вярват, че смъртта не е финал, но са убедени, че животът е като партия шах, продължаваща и отвъд, ходовете на която тук подготвят нейното продължение. Тези ходове са единствени и спешно трябва да бъдат намерени и изиграни в условията на надигащ се цайтнот. Всеки пропуснат такъв ход обезсмисля цялата им партия и над нея започва да витае призракът на поражението. Тези хора се намират на границата на човешкото и божественото. Те сякаш са се нагърбили сами с божията мисия.

Теософите в лицето на Рудолф Щайнер, Ани Безант, Елена Блаватска и още много други, виждат ролята на този земен живот като на едно духовно училище. Техните концепции предпоставят, че сме тук, за да научим някакви уроци. Така те формират едно кармично гледище за смисъла живота. Не отричам, че дори и в толкова примитивно гледище има някаква доза истина, но едва ли тя е главната. Причината е, че настоящето не се управлява от миналото, като твърдят сторонниците на карма, а предимно от бъдещето. Колкото странно и неприемливо да ни изглежда на пръв поглед това, но дори и далечното бъдеще има своите метастази в нашето настояще и го обуславя. Аз вече ви говорих за това в есето си "Антикарма" и сега не следва да повтарям изложените от мен там концепции. Ще кажа само, че в никакъв случай Смисълът на съществуването ни не е сводим до елементарната теза, че сме ученици или студенти, наредени на божествената скамейка в очакване на важни изпити. Подобно твърдение е даже гротескно.

Хедонистите виждат смисъла на живота в удоволствието. Тук оставям настрана важният въпрос, дали щастието е някакво върховно удоволствие или е нещо повече. Да си устроим кът, в който да се чувстваме добре на нещо като Ноев ковчег, обградени от водите на потопа, звучи примамливо. Един мой познат изрази това още по-драстично:

"Нека изградим своя микрорай в условията на един макроад!".

Сиреч - да изградим още приживе нашата лична Валхала. Абсолютно съм убеден, че привържениците на подобни идеи ще бъдат тотално развенчани от действителността. Тя е толкова сложна и многообразна, а и въоръжена до зъби с онова куче на Монтег /от повестта на Рей Бредбъри "451 градуса по Фаренхайт"/, което днес е модерно да бъде наричано Единно информационно поле /ЕИП/, че рано или късно ще обърне жалките ни опити за позитивна изолация срещу нас самите, довеждайки ни до фиаско. Не по-малко разочарование очаква и онези, които залагат на страданието като инструмент за достигане до Смисъла. Превръщайки живота си в една нескончаема Голгота, тези отчаяни хора до голяма степен се предпазват от редица грехове, но постепенно губят разсъдък. А както са казали мъдрите:

"Реши ли Господ да погуби някого, най-напред му взема акъла."

Изглежда, че пътят на златната среда, предложен още от Буда и Конфуций, е най-подходящ за търсене на Смисъла. Вероятно той е пътят на Джнана - идеалното познание чрез чисти принципи, което са се опитвали да реализират в някои древноиндийски школи от основните три направления в т.нар. Раджа йога: Карма, Бхакти, Джнана. И тук ние стигаме до един основен въпрос. А той е:

Дали Смисълът е сетивно познаваем или той може да бъде опознат единствено със средствата на рациото?

Можем смело да заявим, че един от основните ни инструменти за познание е Интуицията. Ние бихме могли да я разглеждаме като продължение на едно основно наше сетиво - Обонянието. Последното реализираме с помощта на носа си, а на свой ред той се предхожда от важна единица на мозъка - хипокампът /известен още и като Амонов рог/. Нормално е тогава да приемем, че Интуицията се презентира в мозъка ни от хипокампа. От друга страна рациото се презентира в мозъка ни от т.нар. ляво полукълбо /лявата хемисфера/. По отношение на способността за познаване на реалността от хомо сапиенс Интуицията и рациото играят такава роля, каквато играят линийката и пергела в гръцката геометрия. Само доброто комбиниране на Интуиция с рацио, доведено до синтез, може да обезпечи истинско познание, отвеждащо ни до тъмния Хълм на Смисъла. Този величествен Хълм се извисява над една тъмна долина. Мнозина от нас са склонни да дочакат Светкавицата, която в единствен миг ще озари с ярката си светлина всичко - и пропастта под Хълма, в която се намираме ние, пъплейки в тъмнините към неговото тяло, и самият Него, така че да го зърнем в цялата му монументалност. Такова озарение може да ни даде единствено Бог, но докато го очакваме, като едно дзен-прозрение, сме длъжни да вървим напред и нагоре в тъмнините с бледите си фенерчета и да ползваме нашите Брайлови методи за познание.

И тук изникват главните въпроси:

Какъв е смисълът от намирането на Смисъла? Ще ни направи ли разкриването му по-щастливи, отколкото сме сега?

Най-откровено ви заявявам, че не зная отговорите на тези твърде важни въпроси. В Еклесиаст е записано, че който трупа знание трупа печал. А тогава излиза, че най-щастливи сме били като аборигени. Но тук все пак става дума не за знание, а за Познание! А това са съвсем различни неща. Аристотел счита, че:

Образованите превъзхождат необразованите, така както живите превъзхождат мъртвите.

А всички ние все още предпочитаме да сме живи, отколкото мъртви - нали?! Към това можем да добавим още, че:

Редът освобождава мисълта,

както ни учи Шопенхауер. А Познанието е разкриването на ред в хаоса на реалността. Ред, който ние претендираме, че можем да направим произволно близък до Божествения ред, ако не сме представители на агностицизма. Проблемът е, обаче, в това може ли въобще реалността да се окаже наредена от някакъв принцип? Отговарям ви честно - не зная и отговора на този въпрос, но искрено се надявам да е така. Все пак астрономите откриват някаква йерархия в звездните системи и галактики. Очевидно е, че имаме по-големи и по-малки обекти. Както е очевидно, че ако нещо унищожи изцяло Земята /например астероид/, то ще бъде унищожено и всичко на нея, защото е несравнимо по-малко по мащаб. По същият начин, ако нещо унищожи слънчевата система /като цяло/, то ще унищожи и Земята. А ако нещо унищожи Галактиката ни, то ще унищожи и слънчевата ни система. Това си го представяме дори съвсем нагледно.

В хода на тези разсъждения ние съвсем ясно проумяваме простичкият факт, че съществуваме единствено по силата на едната случайност и по милост Божия. Защото огромни космически обекти, като побойници и бандити, застрашително кръстосват тъмната пустош на космоса. Ударът на всеки един от тях може да бъде фатален за живота на тази планета. Вярно е, че слънцето и гигантът Юпитер, поемат върху "плещите" си голяма част от тези нокаутиращи удари. Дори и по-малките планети могат да ни служат като микрощитове. Но докога ще трае тази небесна "милост"? Всеки миг може да бъде заличен продължителният и дотук успешен еволюционен възход на хомосапиенс и тогава настъпва крахът на неговия смисъл. Не е за вярване, че мъчително извоюваният смисъл на по-малкото е беззащитен пред първобитния гняв на по-голямото. Но изглежда, че именно така стоят нещата.

Всеизвестна е фразата:

Познайте Истината и тя ще ви направи свободни!

Тук Истината и Смисъла са естествено синоними. Бих добавил - свободни, но не и безтегловни. Бих добавил и още един ред от неканоничното евангелие на Тома:

И когато познаете Истината, ще останете потресени!

На вас, уважаеми читатели, оставям да размишлявате върху смисъла на горните редове.