Беше 11 Юни! Телефонът ми звънна. Баща ми: "Никол, бъди силна, дръж се... това, което ще ти кажа... аз... дядо ти днес почина". "НЕ! НЕ! НЕ вярвам! Не може да бъде!!! НЕ!! НЕ!! НЕ!!" Ах... онова чувство на несравнима болка, ускоряването на пулса, пълнещите се с сълзи очи, свитият на топка корем и надеждата, че това е просто сън... всичко беше миг, а ми се стори като цяла вечност! Това, да знаеш, че повече никога няма да видиш човека, с когото си прекарал целия си живот, просто не може да се опише с думи. Започваш да крещиш! Да обвиняваш всеки и всичко, просто трябва да намериш виновен за загубата... за загубата, която трудно се преодолява. Ако знаете колко си го обичам, колко много ми липсва, как бих направила и невъзможното, за да прекарам само още 1 ден заедно с него. И точно за това, че знам, че това никога няма да стане... боли най-много! Изтрих номера му от телефона си, а как исках да му се обадя... но знам, че няма вече кой да вдигне. Столчето му си седи там в ъгъла, дрехите... в ...