Понякога ми се иска на глас да разкажа за всичките си чувства и мисли 

и то на човека, към когото са адресирани…

Понякога ми се иска да изкрещя и да разбере, че наистина ме е грижа за него…

Понякога искам и той да ме погледне така, както аз гледам него…

Понякога ми се иска да знае, че всяка моя усмивка е негова…

Понякога си мисля, че искам твърде много,

а понякога си мисля, че наистина има смисъл да чакам… 

да ме погледне и да ме види… 

да ме докосне и да почувства… 

да ме забележи сред хилядите празни погледи… 

да разбере колко жалка изглеждам аз през собствените си очи 

и колко усилия полагам, за да го премахна от сърцето си и да не чувствам болка…

Понякога искам да не го виждам, за да ми е по-лесно,

да не ми се усмихва и да не ми маха с ръка,

защото всичките ми усилия се разпръскват на хиляди малки парчета

и аз отново ставам слаба и безсилна заради любовта си …

Оставам с тази моя любов - невъзможна, предизвикана, гневна и сложна …